Юмрукът на правосъдието
- Автор: О’Шонеси Пери
- Серия: nina reilly #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Василева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Юмрукът на правосъдието». Краткое содержание книги:
Поеха заедно по пътеката, Нина крачеше мълчаливо, очевидно погълната от мислите си.
— Как върви твоето издирване? Намери ли си къща? — попита я Пол, за да му обърне внимание. — Намери ли нещо хубаво?
Тя вдигна очи към него, но после бързо ги спусна.
— Изглежда, търся не това, което трябва. Нищо не мога да си харесам.
— Не спирай да търсиш — посъветва я Пол. — Един ден ще влезеш в някоя къща и voila! Ще разбереш, че си у дома си.
— Изтрих й гумите на горката госпожа Уендоувър. Тя, за разлика от първия брокер, наистина се старае да ми помогне.
Те стигнаха малката тълпа, която се беше събрала близо до гроба на Рей де Биърс. Една патрулна кола беше спряла на самата алея, със запалени светлини и включена радиостанция.
— Този кой е? — попита Пол и посочи към един човек, който жестикулираше и говореше с полицаите.
— Служителят по поддръжката. Нещо са открили — каза Нина тихо.
На няколко крачки се бе оформила малка група, която разглеждаше някакъв голям инструмент, сложен в найлонов плик за съдебна експертиза. От другата страна фотографът на „Мирър“ се състезаваше с фотографа от полицията за най-добрия ракурс към отворения гроб.
Напреко на пътя беше поставена една мотика, може би тази, с която е бил разкопан гробът. Пол се промуши покрай групата, докато полицаят беше с гръб, отиде до ръба на рова и погледна. Долу видя черен ковчег, наклонен наляво и зейнал отворен. Можеше да се забележи и зацапаният бял сатен отвътре. Меки буци пръст и мръсотия бяха нападали в ковчега.
Тук беше лежал човек, в това, което се нарича „място злачно и покойно“ Би трябвало днес, в съзвучие с тази мрачна гледка, да вали дъжд или сняг, да има мъгла. Но това беше Калифорния. Слънцето грееше и осветяваше всичко, до най-малката цепнатина, пряко и безмилостно.
— Зловещо, нали? — каза един възрастен човек. — Дойдох тази сутрин да сложа цветя на гроба на жена си и виждам това. Като епизод от „Приказки от криптата“ Заравят човека жив, той става в тъмното, вика, крещи и после със зъби и нокти си проправя пътя нагоре…
— И тук прекъсват за рекламата — каза Пол. — Много мразя това.
Той се дръпна назад и се огледа за Нина, която в този момент говореше с една висока, слаба жена с грива от черна коса, която явно току-що беше дошла.
— Куентин го е направил — казваше жената на Нина.
Нина се обърна към Пол.
— Пол, запознай се с моята клиентка. Сара де Биърс. Тъкмо й говорех за теб.
В първия момент жената не му обърна никакво внимание. Тя оглеждаше храстите с широко отворени очи, като че ли си мислеше, че нещо се крие там и я дебне. Накрая му подаде ледените си пръсти, стисна ръката му и рязко я пусна.
— Позвъних на Куентин — каза тя. — Икономът му каза, че снощи не се е прибирал у дома си. — Тя погледна към гроба. — Искам да видя.
Стъпваше внимателно по прясно разкопаната пръст. Надникна в дупката. Безкръвните й ръце се свиха отстрани конвулсивно. След няколко минути Нина и Пол се присъединиха към мълчаливото й наблюдение.
— Вие ли сте госпожа Де Биърс? — Приближи се полицаят от патрулката. Той отвори кожения си бележник. — Това ли е гробът на съпруга ви?
— Да.
— Имате ли някаква представа какво е станало?
— Куентин го е изровил. Каза, че ще го направи и ето — направил го е.
— Куентин де Биърс? — Младият полицай изглеждаше силно заинтригуван.
— Нейният свекър — намеси се Нина — бащата на починалия. — Тя застана между ченгето и клиентката си, без да й трепне окото, и фактически скри от погледа му треперещата жена. Пол улови за лакътя госпожа Де Биърс и я отведе настрана. Тя опря глава на него, а през това време той слушаше спокойните разяснения, които Нина даваше на полицая относно съдебното дело, което, изглежда, бе довело до тази ситуация, и всичко, което знаеше за Куентин де Биърс, с когото се бе срещала най-малко веднъж. Един от полицаите записваше всичко в тетрадка. Накрая Нина попита:
— Това ли е всичко? Защото госпожа Де Биърс има нужда да се прибере вкъщи.
— Това е всичко засега — подчерта полицаят. — Бъдете на разположение.
Докато Нина изпращаше клиентката си обратно до колата й, Пол се приближи до лабораторния експерт, който тъкмо си сваляше ръкавиците. Той щракна куфарчето си.
— Какъв беше инструментът, който току-що прибрахте? Приличаше на механична лопата — каза Пол.
— На този етап не мога да кажа нищо, сър, извинете ме.
Той побърза към патрулната кола, където бе натоварен и големият найлонов плик. Пол го последва, разгледа добре багажника и затвърди идеята си, че нещото вътре беше лопата.
— Мисълта, че Рей е някъде тук навън в онзи син костюм и мрази всички ни, защото е мъртъв, а ние сме живи… — казваше госпожа Де Биърс, когато Пол се приближи. — Какво прави Куентин с него? Защо ни тероризира? Какво сме му направили?