Вихър от мечове [A Storm of Swords - bg]

„По-лошо е, отколкото се боях.“

— А баща ми? Кой ме шпионира за него? Този път евнухът се изсмя гръмко.

— Как кой? Аз, милорд.

Тирион също се засмя. Не беше чак такъв глупак, че да се доверява на Варис повече, отколкото трябва — но евнухът вече знаеше предостатъчно за Шае, за да я качи на бесилото.

— Ще ми доведеш Шае през стените, скришом от всички тези очи. Както си го правил и преди.

Варис закърши ръце.

— О, милорд, нищо не би ми доставило повече радост, но… крал Мегор не е искал да се въдят плъхове в стените му, ако ме разбирате.

Да, поръчал е таен проход в случай, че враговете му го хванат в капан, но онази врата не се свързва с другите проходи. Мога да ви отмъкна Шае от лейди Лолис за малко, разбира се, но няма как да я заведа в спалнята ви, без да ни видят.

— Тогава доведи я някъде другаде.

— Но къде? Няма безопасно място.

— Има. — Тирион се ухили. — Тук. Време е да се използва това твое кораво легло по предназначение, Варис.

Евнухът зяпна. И се изкикоти.

— Лолис лесно се уморява напоследък. Бременна е. Допускам, че докато изгрее луната, ще е заспала дълбоко.

Тирион скочи.

— Значи щом изгрее луната. И да донесеш вино. И две чисти чаши.

Варис се поклони.

— Ще стане както заповяда милорд.

Остатъкът от деня сякаш запълзя като червей. Тирион се качи в библиотеката на замъка и се опита да се разсее с „История на Ройнските войни“ на Белдекар, но не можеше да си представи слоновете, защото все виждаше пред себе си усмивката на Шае. Следобеда остави книгата и поръча да му направят баня. Кисна се, докато водата не изстина, а после накара Под да му подравни бакенбардите. Брадата му беше цяло мъчение: жълти, бели и черни косми, — груба и неугледна, но поне скриваше част от лицето му и толкова по-добре.

Огледа гардероба си и избра сатенени панталони в ланистърския пурпур и най-добрия си жакет, от тежко черно кадифе, обшито със златни лъвски главички. Щеше да си сложи и верижката със златните ръчички, ако баща му не беше му я откраднал, докато издъхваше в леглото си. Чак след като се облече осъзна дълбочината на глупостта си. „Седем ада, джудже, всичкият ли ум си загуби заедно с носа си? Всеки, който те види, ще се зачуди защо си се пременил в дворцовите си одежди, за да навестиш евнуха.“ Тирион изруга, съблече се и се облече отново, в по-обикновени дрехи: черни вълнени гащи, стара бяла риза и изтъркан кафяв кожен елек. „Все едно е — каза си, докато чакаше луната да изгрее. — Както и да се облечеш, оставаш си джудже. Никога няма да станеш висок като онова рицарче на стълбите, онзи с дългите силни крака, стегнатия корем и широките мъжки рамене.“

Луната вече надничаше над замъка, когато каза на Подрик Пейн, че ще посети Варис.

— Дълго ли ще се бавите, милорд? — попита момчето.