Вихър от мечове [A Storm of Swords - bg]

— Верен на баща ми — натърти Тирион.

— Докато сме на въпроса за Кралската гвардия… чудя се, да не би това радващо душата ми посещение да е свързано с падналия брат на сир Борос, даблестния сир Мандън Муур? — Евнухът попипа напудрената си буза. — Вашият Брон, изглежда, проявява изключителен интерес към него напоследък.

Брон беше проучил всичко, което бе възможно, за сир Мандън, но Варис несъмнено знаеше доста повече… стига да решеше да го сподели.

— Той, изглежда, не е имал много приятели — предпазливо подхвърли Тирион.

— Тъжно — въздъхна Варис. — Ох, колко тъжно. Сигурно може да се намери някой негов близък, ако обърне човек камъните из Долината, но тук… Лорд Арин го доведе в Кралски чертог и Робърт му даде белия плащ, но се боя, че никой от двамата не го обичаше много. Нито пък беше от онези, които тълпата среща с възторг по турнирите, въпреки несъмнената му сила. Че то дори братята му в Кралската гвардия не хранеха топли чувства към него. Чули бяха веднъж сир Баристан да казва, че този човек няма друг приятел освен меча си и няма свой живот освен дълга… но знаете ли, не мисля, че Селми го е казал като похвала. Което е странно, нали? Всъщност може да се каже, че тъкмо това са истинските качества на нашата Кралска гвардия — мъже, които живеят не за себе си, а за краля. В такава светлина погледнато, нашият храбър сир Мандън беше съвършеният бял рицар. И умря както се полага за рицар на Кралската гвардия, с меч в ръка, защитавайки особа с кралска кръв. — Евнухът му се усмихна много мазно и го загледа проницателно.

„Опитвайки се да убие особа с кралска кръв, искаш да кажеш.“ Тирион се зачуди дали Варис знае повече, отколкото казва. Нищо от онова, което каза, не беше ново за него: Брон му беше донесъл същото. А му трябваше някаква връзка с Церсей, някакъв знак, че сир Мандън е бил „котешката лапа“ на Церсей. „Не винаги получаваме това, което искаме“ — помисли си той с горчивина, което му напомни за…

— Не сир Мандън ме доведе тук.

— Несъмнено. — Евнухът отиде до каната с вода. — Мога ли да предложа на милорд? — попита, след като наля една чаша.

— Да. Но не вода. — Тирион скръсти ръце. — Искам да ми доведеш Шае.

Варис отпи глътка.

— Разумно ли е, милорд? Милото дете. Такъв срам ще е, ако баща ви го обеси.

Не го изненада, че Варис знае.

— Не, не е разумно, пълно безумие е, по дяволите. Искам да я видя за последен път, преди да я отпратя. Не мога да понеса близостта й.

— Разбирам.

„Как би могъл?“ Тирион я беше срещнал вчера: качваше се по витите стъпала с ведро с вода. Беше видял как един млад рицар й предложи да й поноси тежкото ведро. Стомахът му се стегна на възли от начина, по който тя го докосна по ръката и му се усмихна. Разминаха се на педя, той слизаше, а тя се качваше, толкова близо, че чак помириса чистия, свеж мирис на косата й. „Милорд“, беше промълвила тя с лек реверанс и на него му се прииска да я награби и да я разцелува на място, но можа само да й кимне вдървено и да отмине.

— Виждах я няколко пъти — каза той на Варис. — Но не смея да й проговоря. Подозирам, че всички мои действия се следят.