Вихър от мечове [A Storm of Swords - bg]

— Може и вълк да е. Или лъв.

— На четири крака ли? Или на два?

— Все едно. Нали?

— Не е, мен ако питаш. Стрелецо, какво мислиш да правиш с всичките тия стрели?

— Ще взема да хвърля няколко през стената. Онова, дето се крие там, веднага ще се покаже. Само гледай.

— Добре, ама ако е някой свестен човек? Или някоя бедна жена с малко дете на гърди?

— Ако е свестен човек, ще излезе и ще си покаже лицето. Само разбойник ще се шмугне там да се крие.

— Тъй е. Е, стреляй тогаз. Аря скочи и викна:

— Недейте! — Показа им меча си. Видя, че са трима. „Само трима.“ Сирио можеше да се бие с повече от трима, а тя можеше да разчита на помощта на Горещата баница и на Джендри. Може би. „Но те са момчета, а тези са мъже.“

Трима. Опърпани от дългия път и оцапани с кал. Тя позна певеца по дървената лютня, която държеше до гърдите си, както майка би гушнала бебето си. Дребен човек, петдесетинагодишен, ако се съдеше по външността му, с голяма уста, дълъг нос и рядка кафява брада.

Избелелите му зелени дрехи бяха закърпени с парчета стара кожа; на бедрото си носеше няколко ножа за хвърляне, а на гърба — брадва.

Мъжът до него беше доста по-висок и приличаше на войник. От обкования му с желязо колан висяха дълъг меч и кама, ризницата му беше от застъпващи се стоманени пръстени, а главата — покрита с черен железен шлем с форма на конус. Имаше проядени зъби и рошава кафява брада, но това, което привлече погледа й, беше жълтото наметало с голяма качулка. Дебело и тежко, оцапано тук с трева, там — с кървави петна, прокъсано долу и закърпено на дясното рамо със сърнешка кожа, наметалото придаваше на едрия мъж външност като на някаква грамадна жълта птица.

Последният от тримата беше младеж — тънък като дългия си лък, макар и не толкова висок. Червенокос и луничав, той носеше обшит с желязо кожен елек, високи ботуши, кожени ръкавици без пръсти и колчан на гърба. Стрелите му бяха оперени със сиви гъши пера и шест от тях стояха забити в земята пред него като малка ограда.

И тримата я загледаха как стои насред пътя с меч в ръка. А след това певецът разсеяно дръпна една от струните.

— Момче — рече й той, — я го остави този меч, ако не искаш да пострадаш. Много е голям за тебе, а освен това нашият Ангай може да те прониже с три стрели, докато стигнеш до нас.

— Не може — отвърна Аря. — И освен това съм момиче.

— Така ли? — Певецът се поклони. — Прощавай.

— Вие си продължете по пътя. Просто се махнете оттук и продължете да пеете, за да знаем къде сте. Вървете си, оставете ни на мира и няма да ви убия.

Луничавият стрелец се изсмя.

— Нямало да ни убие, чу ли?

— Чух — каза якият войник с дълбокия глас.

— Дете — каза певецът, — я го остави този меч и ще те отведем на спокойно място и ще те нахраним. По тия краища има вълци и лъвове, и още по-страшни неща. Не се места, където да се скита само едно малко момиче.

— Тя не е сама. — Джендри се появи на коня си иззад стената на къщата, а след него и Горещата баница, повел коня й. С плетената си ризница и с меча в ръка Джендри приличаше почти на мъж, опасен при това. Горещата баница си приличаше на Горещата баница. — Направете каквото ви каза и ни оставете на мира.