Алексис Зорбас
- Автор: Казандзакис Никос
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Куфов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Алексис Зорбас». Краткое содержание книги:
— Донесъл съм ти подарък една голяма кутия с халва! — каза ми той ласкаво. — Не съм те забравил. На взех и за папагала една голяма кесия арабски фъстъци. Никого не съм забравил. Както виждаш, акълът ми си е на място!
Хапнах кравайчета и халва, изпих кафето, седнал по турски на пода, а Зорбас пиеше също кафенцето си, пушеше, гледаше ме, и очите му ме обайваха като очите на змия.
— Разреши ли големия проблем, който те измъчваше, стари грешнико? — запитах го аз с по-лек глас.
— Кой проблем, началство?
— Дали жената е човек, или не!
— Ууу! Свърши това! — отвърна Зорбас, като размаха ръка. — Човек е и тя, човек като нас — и още по-лошо! Зърне ли ти кесията, свят й се завива, залепя се за теб, изгубва свободата си и се радва, че я губи; защото, видиш ли, отзаде блести кесията ти. Ала скоро… Зарежи ги тия, по дяволите, началство!
Стана, хвърли цигарата си през прозорчето.
— А сега, мъжки приказки — каза той. — Страстната седмица наближава, докарахме теленото въже, време е да отидем в манастира, да хванем ония шопари, да подпишем документите за гората… Преди да видят въжената линия и навирят нос, разбра ли? Времето минава, началство, не са хубави тия работи — да мързелуваме така, трябва вече да извадим стока, да дойдат параходите, да я натоварят, да покрием разходите… Това пътуване до Кастро излезе много скъпо; дяволът, видиш ли…
Той замълча; дожаля ми за него. Изглеждаше като дете, което е извършило някаква пакост и сега не знае как да я замаже. И сърчицето му трепери…
„Не те ли е срам! — виках аз на себе си. — Оставя ли се една такава душа да трепери? Я стани, къде ще намериш, когато и да било, някой друг Зорбас? Стани, вземи гъбата, изтрий всичко!“
— Зорбас! — не издържах повече. — Зарежи дявола, не ни трябва сега! Пито — платено! Вземи сандура!
Зорбас протегна ръце, сякаш пак искаше да ме прегърне, но изведнаж ги отпусна и с един скок се намери до стената, изправи се на пръсти и откачи сандура. Когато се приближи до светилничето, направи ми впечатление косата му — беше черна като катран.
— А бре, безбожнико! — извиках аз. — Какви са тия коси? Къде ги намери?
Зорбас се засмя.
— Боядисах ги, началство, боядисах ги, проклетниците…
— Защо?
— Ами на, от честолюбие. Веднаж вървях с Лола и я бях хванал за ръката. Не, такова… На, ей така, съвсем лекичко! По едно време едно копеле, едно ей такова пале, ни сподири. „Ей, дядка! — завика келешът му с келеш. — Ей, дядка, къде водиш внучката си бе?“
Горката Лола се засрами, засрамих се и аз. И за да не я карам да се срамува повече заради мен, отидох още същата вечер при бръснаря и боядисах косите си.
Засмях се. Зорбас ме изгледа сериозно.
— Смешно ли ти се вижда това, началство? Обаче слушай да видиш каква загадка е човекът. От деня, в който ги боядисах, станах друг човек. Сякаш сам аз повярвах, че имам черни коси — забравя, видиш ли, лесно забравя човек каквото не му отърва! — и на, кълна ти се, пораснаха силите ми. И Лола почувствува това. А пък онзи бодеж, дето го имах тук на бъбреците, помниш ли го? Отиде, край! Не вярваш, нали? Е, тези работи, видиш ли, не ги пише в книгите ти…
Засмя се иронично, но веднага се разкая.
— Прощавай — рече той, — аз едничката книга, която съм чел през живота си, е „Синдбад Моряка“; не видях голяма полза от това…
Откачи сандура, съблече го пак нежно, бавно.
— Да излезем навън — рече той. — Тук, между четирите стени, сандурът не може се побра; звяр е той, иска да е нашироко.
Излязохме навън. Звездите святкаха като искри на огниво. Млечният път се лееше от единия до другия край на небето. Морето кипеше.
Седнахме по турски върху крайбрежните камъчета; вълните лижеха ходилата ни.
— Сиромашията иска веселба — каза Зорбас. — Ами че какво! Мисли, че ще ни гътне ли? Ела тук, сандурче!
— Една македонска песен, от родния ти край, Зорбас! — казах аз.
— Една критска, от твоя роден край! — рече Зорбас. — Ще ти изпея една песен, която научих в Кастро; откакто я научих, промени ми се животът.
Помисли малко.
— Не, не се е променил — каза той, — но сега разбирам, че съм имал право.
Посегна с грубоватите си пръсти към струните, изпъна шия. Гласът му, див, дрезгав, изпълнен с мъка, се разбунтува из въздуха:
Разсеяха се грижите, изчезнаха дребните тревоги, въззе се душата към върха си. Лола, лигнити, въжени линии, „вечност“, малки грижи, големи грижи, всичко се превърна в синкав дим, разсея се и остана само една стоманена птичка, човешката душа, която пееше.
— Халал да ти е всичко, Зорбас! — извиках аз, когато гордата песен свърши. — Халал да ти е всичко, което си сторил — и певачката, и боядисаните ти коси, и парите, дето изяде, всичко, всичко! Изпей още нещо!