Алексис Зорбас

Зорбас дишаше пресечено; по едно време цял се разтърси, сякаш искаше да избяга. Но се сдържа.

— Продължавай! — изръмжа той със задавен глас.

Но веднага скочи прав.

— Мълчи! Мълчи! — извика той. — За какво ми ги разправяш тия неща, началство? Защо ми тровиш душата? Добре си бях тук, защо ме буташ? Бях гладен и господ или дяволът (да пукна, ако мога да ги различа!) ми подхвърли един кокал и аз си го глождех. Въртях опашка и му виках: „Благодаря! Благодаря!“ А сега…

Тропна с крак върху камъните, обърна ми гръб; понечи да тръгне към бараката, но още кипеше отвътре, спря се.

— Пъф! Халал да му е кокалът, дето ми го подхвърли господ — дяволът! — изръмжа той. — Една мръсна дърта певачка! Една мръсна стара гемия!

Сграбчи пълна шепа камъчета, запрати ги в морето.

— Ала кой е този — извика той, — кой е този, който ни подхвърля кокалите?

Почака малко и като видя, че не му отвръщам, кипна:

— Не отговаряш, а, началство? Ако знаеш, кажи ми, та да знам и аз името му, и бъди спокоен, ще го наглася както трябва. Но така, слепешката, накъде да се нахвърля? Ще си разбия мутрата.

— Гладен съм — казах аз. — Вземи да сготвиш нещо; да се наядем първо!

— Не можем ли да издържим да не ядем една вечер, а, началство? Аз имах един чичо калугер, който ядеше през цялата седмица само вода и сол; в неделя и на големите празници хвърляше вътре и малко трици. И живя сто и двайсет години…

— Живял е сто и двайсет години, Зорбас, защото е вярвал; намерил си е своя бог, вързал си е магарето, нямал е никаква грижа. Но ние, Зорбас, си нямаме бог, който да ни храни; запали тогава огън, имаме малко старчуги22; направи една чорба, гореща, гъста, с много кромид и пипер, както си я обичаме. Пък после ще видим.

— Какво ще видим? — каза ядосан Зорбас. — Щом се наядем и наситим, ще забравим всичко.

— Това и искам; тъкмо в това е и значението на яденето… Хайде, върви, приготви ни рибена чорба, Зорбас, та да не ни се пръсне главата!

Но Зорбас не се помръдваше; стоеше неподвижно и ме гледаше.

— Слушай да ти кажа, началство — каза той, — знам какви са ти намеренията. Ей сега на, докато ми говореше, изведнаж в ума ми проблесна всичко, разбрах!

— Какви намерения имам, Зорбас? — запитах аз със смях.

— Искаш да изградиш и ти един манастир и да туриш в него, вместо калугери, неколцина като твоя милост писарушки; да четат и да пишат денем и нощем и от устата ви да изскачат, като на някои светии по иконите, ленти с букви. А, отгатнах ли?

Наведох огорчен глава. Стари, младежки блянове, широки, загубили перата си криле, наивност, благородство, възвишени стремежи… Да основем едно духовно общежитие, да се затворим вътре в него десетина другари — музиканти, художници, поети… — да работим: през целия ден, да се срещаме само вечерта, да разговаряме… Бях дори съставил правилника на общежитието. Бях намерил и сградата — при „Свети Иван Ловеца“, в един дълбок дол на Имитос23…