Алексис Зорбас
- Автор: Казандзакис Никос
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Куфов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Алексис Зорбас». Краткое содержание книги:
Ускорихме крачките, мелодично псалмопение долетя през отвореното прозорче на престола на църквата, соленият въздух замириса на смирна. Сводестата външна врата беше широко отворена, преддверието се разстилаше блеснало от чистота, застлано с бели и черни крайбрежни камъчета. Вдясно и вляво, покрай стената, бяха наредени саксии с джоджен, риган и босилек.
Спокойствие, прелест, слънцето залязваше и варосаните стени порозовяха.
Църквицата, топла, полуосветена, миришеше на восък; мъже и жени се движеха сред тамянов дим, пет-шест калугерки, плътно загърнати в черните си раса, пееха с тънък и нежен глас „Господи на Силите“. И час по час правеха метани и тогава се разнасяше шумоленето на расата им, като пърхане на криле.
От години не бях слушал хвалебствията Богородични. След бунта на първата младост минавах с презрение и гняв край църквите; но с течение на времето се поусмирих. От време на време отивах на църква на големите празници — Коледа, Бденията, Великден — и се радвах, когато виждах, как възкръсваше детето, което беше останало в мен. Диваците вярват, че когато един музикален инструмент изгуби своето религиозно предназначение и силата му изчезне, той почва да издава хармонични звуци. Именно в такава естетическа наслада се бе превърнала в мен религията.
Застанах в един ъгъл, облегнах се на лъскавата седалка, която ръцете на вярващите бяха направили гладка като слонова кост от дългогодишно търкане, и слушах как от дълбините на времето идеха византийските мелодии: „Здравей, висота недостижима за човешката мисъл! Здравей, дълбина необозрима и за очите на ангелите… Здравей, Невясто ненавестена…“
И монахините отново падаха по очи и расата им пак шумоляха като криле.
Минутите летяха като ангели с благоухаещи на смирна криле, със затворени кринове в ръце и възпяващи добродетелите на Мария. Слънцето залезе, падна здрач, кадифен и синкав. Не помня как се озовах навън на двора, сам със старата игуменка и две младички калугерки, под най-големия кипарис. Дойде и лъжичката със сладко, студената вода, подхвана се тих, спокоен разговор…
Поговорихме за чудесата на Богородицата, за лигнита, за кокошките, които сега напролет почват да носят, за сестра Евдоксия, която страда от черната болест. Строполява се върху плочите на църквата и се мята като риба; от устата й излиза пяна, богохулства и раздира дрехите си…
— Трийсет и пет годишна е — добави игуменката, като въздъхна. — Проклета възраст, трудни часове! Всемилостивата да й помогне да оздравее. Подир десет-петнайсет години ще оздравее…
— Десет-петнайсет години… — промълвих аз и въздъхнах.
— Какво са десет-петнайсет години! — каза игуменката строго. — Не помисляш ли за вечността?
Не отговорих; знаех, че вечността е всеки миг, който отлита; целунах ръка на игуменката, бяла, пълна ръка, която миришеше на тамян, и си отидох.
Беше се стъмнило. Две-три врани бързаха към гнездата си, из хралупите на дърветата кукумявките излизаха, за да ядат, а из земята излизаха охлювите, гъсениците, червеите, мишките, за да бъдат изядени от кукумявките.
Тайнствената змия, която захапва опашката си, се обви около мен; ражда земята и изяжда децата си, пак ги ражда, пак ги изяжда. Затворен кръг.
Хвърлих поглед наоколо, беше се стъмнило съвсем, навред пусто. И последните селяни се бяха прибрали, никой не ме виждаше. Събух се, натопих краката си в морето, отърколих се върху пясъка. Изпитах нужда да почувствувам с голо тяло камъните, водата, въздуха. Думата на игуменката „вечност“ ме беше раздразнила, беше се стоварила върху мен като ласо, с което улавят необузданите коне. Скочих, за да се изплъзна; исках да се допра без дрехи, гърди с гърди, до земята, до морето и да почувствувам със сигурност, че тези любими мимолетни неща съществуват.
„Ти съществуваш, единствено ти — извиках аз вътре в себе си, — о, камък, и пръст, и вода, и въздух! А аз, о, Земя, съм твоят последен син, държа гърдата ти и суча, и не ща да я пусна. Оставяш ме да живея само един миг, но този миг се превръща в гръд и аз суча.“
Сякаш се бях изложил на опасността да пропадна в тази човекоядна дума „вечност“; спомних си с какъв копнеж някога — кога? Едва лани! — се надвесих над нея със затворени очи и разперени ръце, за да падна.
Когато бях в първи клас на основното училище, имаше във втората част на букварчето ни една приказка: едно детенце паднало уж в един кладенец и там открило чудно хубав град — просторни градини, помня, мед, сутляш, играчки… Сричах и с всяка сричка потъвах все по-дълбоко в приказката. И един ден по обяд, връщайки се от училище, влязох тичешком в къщи, надвесих се над кладенеца в двора ни, под лозницата, и се загледах прехласнат в лъскавото черно лице на водата. И ми се стори, че видях чудно красивия град, къщи и улици, и деца, и една отрупана с гроздове лозница. Не можах да се стърпя повече; наведох надолу глава, провесих ръце и дори подритнах с крака, за да се прекатуря и падна в кладенеца. Но тъкмо в този миг майка ми ме зърна, изпищя и едва свари да ме улови през кръста…