Алексис Зорбас

Вечните, излишните, нелепите въпроси — защо, накъде? — отново изскачат и тровят сърцето на човека; тази недовършена ваза, върху която се е разбил, тъкмо когато е летял радостно и уверено, поривът на твореца, те изпълва с горчивина.

Неочаквано едно овчарче, обгоряло от слънцето, с почернели колене, с ресната кърпа, омотана около къдравите му коси, щръкна върху един камък до разрушения дворец.

— Ей, куме, куменце! — извика ми то.

Исках да бъда сам; престорих се, че не съм го чул.

Но овчарчето се засмя подигравателно:

— Ей, правиш се, че не чуваш, а? Ей, куме, имаш ли една цигарка? Дай ми, че се съкълдисах сред тази пустотия!

То натърти с такова настървение на последната дума, че ми дожаля за него.

Нямах цигари, извадих да му дам пари. Ала овчарчето се ядоса.

— По дяволите парите! — извика то. — Какво да ги правя? Съкълдисвам се, ти казвам; дай ми една цигара!

— Нямам — рекох отчаян аз, — нямам!

— Нямаш ли! — извика яростно овчарчето и удари силно по камъните с гегата си. — Нямаш ли! Ами че какво тогава имаш в джобовете си, та ти са така издути?

— Една книга, кърпа, хартия, молив, едно джобно ножче — отвърнах аз, като вадех едно по едно всичко, каквото имах в джобовете си. — Да ти подаря ли ножчето?

— Имам, от всичко си имам. И хляб, и сирене, и маслини, и нож, и шило, и кожа за ботушите си, и бъклица с вода, от всичко си имам! От всичко! Ама цигара си нямам; и все едно, че нищо си нямам! Ами какво дириш твоя милост из порутините?

— Гледам старините.

— И какво разбираш?

— Нищо!

— И аз нищо! Те тия са измрели, ние пък живеем Хайде, по живо, по здраво!

Сякаш то беше духът на това място и ме пъдеше.

— Отивам си — отвърнах аз послушно.

Тръгнах бързо обратно по пътеката, извърнах се за миг и видях притесненото овчарче все още изправено върху един камък, къдриците му се подаваха изпод черната кърпа и се развяваха от силния южен вятър. Светлината го заливаше от главата до петите, сякаш падаше върху бронзова статуя на юноша. Беше преметнало гегата си през раменете и си подсвиркваше.

Тръгнах по друг път, започнах да се спускам към крайбрежието. От време на време ме облъхваше горещото дихание на Арабия и уханието на близките градини; дъхаше на земя, морето се смееше, небето беше синьо, блестящо като стомана.

Зимата сгърчва тялото и душата ни, но ето че идва топлината и разширява гърдите. И както си вървях, долових дрезгави крясъци във висините; вдигнах глава и отново видях възхитителното зрелище, което още от детските години вълнуваше сърцето ми: жеравите, строени като войска, се завръщат от топлите страни и носят, както казва легендата, лястовиците върху крилете си и в дълбоките вдлъбнатини на костеливото си тяло.

Ритмичният кръговрат на времето, движещото се колело на света, четирите лица на земята, които едно след друго слънцето осветява, животът, който преминава и ни отнася и нас със себе си — всичко това изпълни отново с тревога гърдите ми. Отново отекна вътре в мен, заедно с крясъка на жеравите, ужасното предупреждение, че този живот е единствен за всеки човек, друг няма, на каквото можеш да се порадваш, само тук ще му се порадваш, бързо преминава той и няма да ти се отдаде никога вече, във вечността, друг такъв случай.

Един разум, който се вслушва в това безмилостно и същевременно пропито с толкова милост предизвестие, се изпълва с решимост да победи дребнавостите и слабостите си, да победи леността и празните големи надежди и да се вкопчи изцяло о всяка отлитаща завинаги секунда.

Големи примери изплуват в паметта и човек вижда ясно, че е нищожен, че си пропилява живота в дребни радости, в дребни скърби, в безплодни приказки. И се провиква: „Позор! Позор!“, и прехапва устни до кръв.

Жеравите преминаха по небето, изгубиха се на север, но все още продължават да крещят дрезгаво и да летят безспирно от едното ми слепоочие до другото.

Стигнах до морето, тръгнах бързо край брега. Трудно се върви съвсем сам край морето; всяка вълна, всяка птица във висините вика и ти напомня дълга ти. Когато вървиш с други хора, смееш се и приказваш, спориш, вдига се шум и не чуваш какво казват вълните и птиците; а може и нищо да не казват. Гледат те как преминаваш сред жалки крясъци и брътвежи и мълчат.