Алексис Зорбас
- Автор: Казандзакис Никос
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Куфов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Алексис Зорбас». Краткое содержание книги:
Като дете насмалко не паднах в кладенеца; когато пораснах, насмалко не паднах в думата „вечност“; и в някои други думи още — „любов“, „надежда“, „отечество“, „бог“. Всяка година ми се струваше, че съм се спасил и съм отишъл напред. Не отивах напред — сменявах само думата и наричах това спасение. А напоследък, от две години насам, съм се надвесил над думата „Буда“.
Но да е жив и здрав Зорбас — това е последният кладенец, последната дума, след това ще се отърва веднаж за винаги. Завинаги ли? Така казваме всеки път.
Скочих прав. Цялото ми тяло, от главата до петите, тръпнеше от щастие. Съблякох се, хвърлих се в морето, смееха се вълните, смеех се и аз с тях, играех си. И когато се уморих и излязох на брега и изсъхнах от повеите на нощния вятър и поех с леки стъпки по пътя, стори ми се, че се бях избавил от една голяма опасност и отново се бях вкопчил с всички сили о гръдта на Майката и сучех.
XVI
Щом зърнах брега при мината, заковах се на място — в бараката имаше светлина. „Сигурно Зорбас си е дошъл!“ — помислих си зарадван.
Понечих да се затичам, но се въздържах. „Трябва да скрия радостта си — рекох си аз, — трябва да изглеждам сърдит и да започна да се карам. Изпратих го по спешна работа, а той пропиля парите, заплете се с разни певачки, забави се цели дванайсет дни… Трябва да се престоря на сърдит, трябва…“
Закрачих бавно, за да имам време да се ядосам. Мъчех се да се самораздразня, сбърчих вежди, стиснах юмруци, захванах да правя всички движения на ядосан човек, за да се ядосам. Но не се ядосах. Колкото повече се приближавах, толкова по-голяма ставаше радостта ми.
Приближих се на пръсти, погледнах през осветеното прозорче; Зорбас беше коленичил пред спиртника и правеше кафе. Сърцето ми се стопи от радост; извиках:
— Зорбас!
Вратата се отвори изведнаж и Зорбас, бос, без риза, изскочи навън: изпъна врат, вторачи се в тъмнината, съгледа ме, разтвори прегръдките си, но веднага се овладя и отпусна ръце.
— Добре заварил, началство! — каза той колебливо и застана пред мен с удължено лице.
Помъчих се да направя гласа си по-дебел.
— Добре си ни дошъл! — казах аз подигравателно. — Не се приближавай, миришеш на тоалетен сапун.
— Ако пък знаеш колко съм се мил, началство — измърмори той, — търках се, протрих тая дяволска моя кожа, преди да се явя пред очите ти! На, цял час се мих. Ама тази проклета миризма… Но какво ще прави! Не й е за първи път — ще се махне, ще не ще.
— Да влезем вътре — казах аз.
Чувствувах, че не мога да издържа повече — щях да прихна да се смея.
Влязохме вътре; бараката миришеше на парфюми, пудри, сапуни, на жена.
— Ами тези маскарлъци какви са, я ми кажи! — извиках аз, като видях върху един сандък наредени разни чантички, благовонни сапуни, женски чорапи, едно червено чадърче, две шишенца с парфюм.
— Подаръци… — измърмори Зорбас със сведена глава.
— Подаръци! — извиках аз, мъчейки се да се ядосам. — Подаръци, а?
— Подаръци, началство… Не се сърди; за горката Бубулина… Великден наближава, човек е и тя.
Успях да сдържа смеха си.
— Не си й донесъл най-важното… — казах аз.
— Какво?
— Сватбените венци.
И му разказах каква шега бях изиграл на влюбената сирена.
Зорбас се почеса по главата, позамисли се.
— Не си сторил добре, началство — каза той най-сетне, — прощавай, ама не си сторил добре. Може ли такива шеги, началство… Жената е слабо създание, деликатно, колко пъти ще ти казвам това? Една ваза от порцелан. Трябва да се пипа много внимателно, началство.
Почувствувах срам. И аз сам съжалявах за стореното, но беше много късно. Промених темата.
— Ами теленото въже? — запитах аз. — Ами инструментите?
— Всичко, всичко донесох, бъди спокоен! И вълкът сит, и агнето цяло! Въжената линия, Лола, Бубулина, началство — всичко е наред!
Той свали от огъня джезвето, наля чашата ми, даде ми и посипани със сусам кравайчета, които беше донесъл от града, и медена халва — знаеше, че е едно от любимите ми неща.