Алексис Зорбас
- Автор: Казандзакис Никос
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Куфов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Алексис Зорбас». Краткое содержание книги:
Изтегнах се върху крайбрежните камъни, затворих очи. „Какво е тогава душата — казах си аз — и каква загадъчна връзка съществува между нея и морето, облаците, уханията? Сякаш и тя самата е море, и облак, и ухание…“
Станах, тръгнах отново, бях взел решение. Какво? Не знаех.
Неочаквано чух зад себе си глас:
— За къде си се запътил, началство? За манастира ли?
Обърнах се; държелив, як старик, нисък, без тояга, с черен усукан чембер около главата, ми махаше усмихнато с ръка. Подире му вървеше бабичката му, а зад нея — дъщеря му, мургава, с див поглед, с бяла забрадка.
— За манастира ли? — запита отново старецът.
И тогава изведнаж осъзнах, че бях решил да отида натам; от месеци вече все се канех да отида в малкия женски манастир край морето и все не се решавах; и сега, неочаквано, тялото ми беше взело това решение.
— За манастира — отвърнах аз, — да чуя литургията за света Богородица.
— Милостта й да е над теб!
Той ускори крачките си и ме настигна.
— Твоя милост си дружеството, дето го викат, за въглищата, нали?
— Да, аз съм.
— Е, света Богородица да ти дава добри печалби! Добро вършиш на нашия край; хляб даваш на бедни семейни хора, да си жив и здрав!
И след малко хитрият старик, който навярно беше подушил, че работите ми вървяха зле, додаде утешително:
— И нищо дори да не спечелиш, чедо, не се кахъри! Пак с кяр ще излезеш — душата ти ще отиде в рая…
— Тъкмо това искам и аз, дядка.
— Аз не отбирам много-много от четмо и писмо, ала веднаж чух в църквата една дума от Исуса Христа и тази дума ми се запечата в акъла и не може да ми излезе от главата: разпродай, казва, всичко, каквото имаш, за да купиш Големия бисер. И кой е Големият бисер? Спасението на душата, чедо мое. Твоя милост, началство, си поел накъм Големия бисер.
Големият бисер! Колко пъти само той бе блестял в мислите ми, сред мрака, като някаква голяма сълза!
Тръгнахме, двамата мъже — отпред, жените, скръстили ръце над престилките си — отзад. От време на време си разменяхме по някоя и друга дума — за маслините, ще вържат ли плод, ще падне ли дъжд, та да се налее ечемикът. И изглежда, че и двамата бяхме гладни, защото скоро поведохме разговор за яденета и не ни се щеше вече да го променим.
— Кое ядене обичаш най-много, дядка?
— Всички, всичко, чедо мое. Голям грях е да казваме: това ядене е хубаво, онова е лошо!
— Защо? Не можем ли да избираме?
— Ами че не можем я!
— Но защо?
— Защото има хора, които гладуват.
Млъкнах посрамен. Никога сърцето ми не бе могло да достигне такова благородство и съчувствие.
Камбанката на манастира заби радостно, игриво, като женски смях.
Старецът се прекръсти.
— Всемилостивата Заклана да ни помага! — измърмори той. — На шията си има една рана от нож, от която тече кръв. По времето на пиратите…
И старецът започна да описва с много краски теглата на Богородицата, сякаш се отнасяше за действително съществувала жена, за някаква преследвана бегълка, намушкана с нож от агаряните и дошла, плачейки, от Изтока с детето си.
— Веднаж в годината от раната й тече истинска кръв, топла. Помня, веднаж на събора й — тогава бях още голобрадо ергенче — дойдохме от всички околни села да се поклоним пред милостта й. Беше 15 август; легнахме, ние мъжете, да спим на двора; жените — вътре. По едно време чувам аз в съня си — велик си, господи! — че света Богородица вика! Скачам веднага, изтичвам при иконата й, попипвам с ръка шията й и какво да видя! Пръстите ми се изцапаха целите с кръв…
Старецът се прекръсти; извърна се, погледна жените, дожаля му за тях.
— Ей, женоря! — извика той. — Дръжте се, пристигнахме!
Сетне сниши глас:
— Не бях още женен тогава; проснах се по очи, поклоних се пред милостта й и реших да напусна този лъжлив свят и да се покалугеря…
Старецът се засмя.
— Защо се смееш, дядка?
— Ами че не е ли за смях, чедо… На, че още на същия ден на събора сатаната се преоблече като жена и застана отпреде ми — ето я, нейна милост!
И той ми посочи, без да се извърне, като изви палеца си назад, старицата, която ни следваше мълчаливо.
— Не я гледай сега — рече той, — дето го е гнус човек да я пипне. По онова време тя беше една шавърклива, една игрива, като мрянка. Викаха й Гайтанлийката на прякор. А сега — ех, клети свете! — къде са веждите й! Отидоха по дяволите, окапаха!
И тогава, зад нас, старицата изръмжа като вързано хапливо куче, но не каза ни дума.
— Ето го манастира! — рече старецът и посочи с ръка.
Досам морето, сгушено между две големи скали, заблестя малкото бяло манастирче. В средата кубето на църквата, прясно варосано, заоблено, малко, приличаше на женска гърда; около църквата имаше пет-шест килии с боядисани в синьо врати, в двора се извисяваха три стройни големи кипариса; а околовръст край сградата растяха дебели арабски смокинови дървета, потънали в цвят.