Алексис Зорбас
- Автор: Казандзакис Никос
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Куфов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Алексис Зорбас». Краткое содержание книги:
— Отгатнах! — каза Зорбас със задоволство, когато видя, че се изчервих и замълчах.
— Отгатна, Зорбас — отвърнах, като се мъчех да скрия вълнението си.
— Добре, тогава имам една молба към теб, игумене свети: направи ме портиер на този манастир, за да върша контрабанда. Ще вкарвам от време на време в манастира едни такива странни неща — жени, бузуци24, дамаджани с узо, печени прасенца… Та да не отиде целият ви живот за тоя, дето духа!
Той се засмя и се отправи бързо към бараката; изтичах подире му. Изчисти рибата мълчаливо; донесох и аз дърва, запалих огън. Чорбата стана най-сетне, грабнахме лъжиците, загребахме направо от гърнето.
Никой не приказваше, не бяхме яли цял ден и сега и двамата сърбахме лакомо. Пийнахме вино, настроението ни се повиши; Зорбас отвори уста:
— Има си хас, а, началство, да се появи сега отнякъде Бубулина — да е жива и здрава, пу, да не й е уроки! Само тя липсва! И да ти кажа правото, между нас да си остане, началство, петимен съм за нея, да я вземат дяволите!
— А защо не питаш сега кой ти подхвърля този кокал, а?
— Какво ме засяга това, началство? Игла в копа сено! Кокала гледай ти, зарежи ръката, която го подхвърля. Вкусен ли е? Има ли по него малко месце? Това е важното, всичко останало…
— Храната извърши чудото си! — казах аз, като потупах Зорбас по рамото. — Успокоило ли се е тялото, което беше гладно? Е, успокоила се е и душата, която питаше… Вземи сандура!
Но тъкмо когато Зорбас се надигаше, по крайбрежните камъчета се разнесоха тежки, но бързи стъпки. Косматите ноздри на Зорбас потръпнаха.
— За вълка приказваме, а той — в кошарата! — каза той тихо и се плесна по бедрата. — Иде! Подуши миризмата на Зорбас, кучката недна, тръгна по следата и пристигна.
— Аз си отивам — казах аз и станах. — Отегчавам се. Ще отида да се поразходя; а вие си изкарайте очите.
— Лека нощ, началство!
— И не забравяй, Зорбас, че си й обещал да се ожениш за нея; да не ме изкараш лъжец.
Зорбас въздъхна:
— Още ли ще се женя, началство? Омръзна ми вече. Миризмата на тоалетен сапун се усилваше все повече.
— Смелост, Зорбас!
Излязох бързо — чувах вече навън задъханото дишане на старата сирена.
XVII
На другия ден, още на разсъмване, гласът на Зорбас ме изтръгна от сън.
— Какво те е прихванало рано-рано? — казах му аз. — Защо викаш?
— Не става тя тая работа така, началство! — отвърна той, като пълнеше торбата си с храна. — Докарах две мулета, стани да отидем в манастира да подпишем документите, та да се заловим с въжената линия. От едно нещо само се бои лъвът — от въшката. Ще ни затрият въшките, началство!
— Защо наричаш въшка горката Бубулина? — казах аз със смях.
Но Зорбас се направи на глух.
— Да вървим — рече той, — преди да се е изкачило слънцето нависоко.
Закопнял бях да се изкача на планина, да ми лъхне на бор; яхнахме мулетата, поехме по нагорнището. Спряхме се малко при мината, Зорбас даде нарежданията си на работниците: да продължат да пробиват „Игуменката“, да изкопаят вада в „Пиклата“, за да се оттече водата…
Беше сияен, като блестящ диамант, ден. Колкото по-нависоко се изкачвахме, толкова повече се възвисяваше и душата, пречистваше се. Отново изпитвах върху себе си какво значение има за психиката чистият въздух, лекотата на дишането, просторният хоризонт. Сякаш душата е някакво зверче, с дробове и ноздри, което има нужда от много кислород и се задушава сред праха и многото дъхове…
Слънцето се беше изкачило високо, когато навлязохме в боровата гора. Въздухът ухаеше на мед, вятърът повяваше над главите ни и шумеше като море.
Зорбас през целия път наблюдаваше наклона на планината, забиваше мислено през няколко метра стълбове, вдигаше очи и виждаше вече как стоманеното въже блести на слънцето и се спуска право надолу чак до брега; а окачените на него окастрени стволове свистят надолу като стрели.
Той потриваше ръце.
— Хубава работа — казваше, — злато. Ще изкараме пари да ги ринем с лопата и ще направим онова, дето се уговорихме.
Погледнах го изненадан.
— Ее, правиш се, че си го забравил! Преди да построим манастира си, ще потеглим за голямата планина, как я казваха? Тива ли беше?
— Тибет, Зорбас, Тибет… Ама само ние двамата. Онзи край там не търпи жени.
— Ами че кой ти говори за жени? Добри са, горките, добри са, не ги ругай, ала когато се случи мъжът да не се занимава с мъжка работа — да копае въглища, да превзема крепости, да говори с бога. Какво да прави тогава, за да не се пръсне? Пие вино, играе на зарове, прегръща жени. И чака. Чака да дойде и неговото време — ако дойде.
24
Вид струнен музикален инструмент. — Б. пр.