Алексис Зорбас
- Автор: Казандзакис Никос
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Куфов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Алексис Зорбас». Краткое содержание книги:
Той изпъна тънкия си чворест врат:
Десетина работници, които спяха пред мината, чуха песните; надигнаха се, спуснаха се долу крадешком и наклякаха около нас. Слушаха любимата си песен и краката ги сърбяха.
И изведнаж не можаха повече да се сдържат; изскочиха от мрака, така както си бяха полуголи, разрошени, с издутите си, бухлати гащи, наобиколиха Зорбас със сандура и заиграха буйно хоро върху едрите крайбрежни камъни.
А аз ги гледах прехласнат, безмълвен, и си мислех:
„Ето я истинската жилка, която търсех; друга не ми трябва.“
На другия ден, още от зори, галериите кънтяха от ударите на кирките и от виковете на Зорбас. Хората работеха като бесни; само Зорбас можеше да ги увлече така; с него работата се превръщаше във вино, в песен, в любов, и те се опиваха. Оживяваше светът в ръцете му — камъните, въглищата, гредите; работниците възприемаха неговия ритъм, вътре в галериите, под бялата светлина на ацетилена, пламваше война и Зорбас вървеше начело и се биеше гърди с гърди. Даваше име на всяка галерия и на всяка жилка, даваше лице на силите, които нямаха лице, и по този начин те не можеха вече да му се изплъзнат.
„Когато аз си знам — казваше той, — че тази е галерията «Канаваро» (така беше кръстил първата галерия), къде ще ми отиде? Знам я по име и не смее да ми изиграе никакъв мръсен номер! Нито «Игуменката», нито «Кривокраката», нито «Пиклата». Знам ги, ти казвам, всички до една по име.“
Този ден се бях промъкнал в галерията, без той да ме забележи.
— Давай! Давай! — викаше Зорбас на работниците. — Напред, момчета, да глътнем планината! Човеци сме, големи зверове, господ, като ни види, страх го хваща. Вие сте критяни, а аз — македонец, ние ще глътнем планината, а не тя нас! Турция, море, глътнахме, та от тази нищо и никаква планина ли ще се уплашим? Давай!
Някой дотърча запъхтян при Зорбас; при светлината на ацетилена различих тясната мутра на Мимитос.
— Зорбас — рече той с пресекливия си глас. — Зорбас…
Зорбас се извърна, видя Мимитос, разбра; махна с ръчището си:
— Бягай! Пръждосвай се оттук!
— Идвам от мадамата… — започна слабоумният.
— Махай се оттук, ти казвам! Имаме работа!
Мимитос си плю на петите; Зорбас се изплю раздразнен.
— Денят е направен за работа — каза той. — Денят е мъж. Нощта е за веселба; нощта е жена. Не бива да ги объркваме!
И тогава аз се обадих.
— Момчета — рекох, — пладне е вече; време е да прекъснете работата, за да се наобядвате.
Зорбас се извърна, видя ме, намръщи лице.
— С твое позволение, началство, остави ни нас. Иди да обядваш, твоя милост. Загубихме дванайсет дни, трябва да наваксаме загубеното. Да ти е сладко!
Излязох от галерията, слязох на брега; разтворих книгата, която носех, бях гладен, но забравих глада. „Жилка е и размисълът — казах си аз, — давай!“, и потънах в дълбоките галерии на мозъка.
Вълнуващата книга — за покритите със снегове планини на Тибет, за тайнствените манастири, за мълчаливите монаси с жълти раса, които, чрез съсредоточаване на волята си, заставят ефира да приеме формата на тяхното желание.
Високи върхове, въздух, изпълнен с духове, не достига дотам горе суетното бръмчене на света. Великият аскет повежда учениците си, шестнадесет до осемнадесетгодишни момчета, и ги отвежда посред нощ край едно заледено планинско езеро. Събличат се, разчупват леда, потапят дрехите си в ледената вода, сетне ги обличат и ги изсушават с плътта си. Отново ги потапят, отново ги изсушават — седем пъти. И после се завръщат в манастира за утринната.
Изкачват се на един връх, пет-шест хиляди метра висок. Седят си спокойно, дишат дълбоко ритмично, голи до кръста и не им е студено. Държат в ръце тас със заледена вода, гледат я, съсредоточават се, насочват върху замръзналата вода силата си и водата завира; и приготвят чая си.
Великият аскет събира около себе си учениците и извиква:
„Който няма вътре в себе си извора на щастието — горко му!
Който иска да се нрави на другите — горко му!
Който не съзнава, че този и другият живот са едно и също нещо — горко му!“
Беше се стъмнило, не можех да чета повече; затворих книгата, загледах се в морето. „Трябва — казвах си аз, — трябва да се отърва от всички кошмари — буди, богове, отечество, идеи… Който не се отърве — виках — от буди, богове, отечество, идеи — горко му!“