Алексис Зорбас
- Автор: Казандзакис Никос
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Куфов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Алексис Зорбас». Краткое содержание книги:
Помълча малко.
— Ако дойде! — повтори той раздразнен. — Защото може и никога да не дойде.
И след малко добави:
— Не мога повече така, началство, не мога! Или земята трябва да порасне, или аз да се смаля. Иначе съм загубен.
Иззад боровете се появи един калугер — червенокос, жълтеникав, със запретнато расо, с черно кръгло кепе. Държеше в ръка една желязна пръчка, удряше с нея по земята и крачеше забързано. Щом ни видя, спря се, вдигна желязната тояга.
— Къде отивате, християни? — запита ни той.
— В манастира — отвърна Зорбас, — на поклонение.
— Върнете се назад, християни! — извика калугерът и изпъкналите му сини очи кръвясаха. — Върнете се назад, за ваше добро ви го казвам! Не е той градина на Богородицата, а градина на сатаната! Бедност, смирение, целомъдрие, това е, казва, венецът на монаха! Лъжа! Лъжа! Върнете се назад, ви казвам; парата, гордостта и кой да стане игумен — ето тяхната света Троица!
— Голям майтап ще падне с този, началство — прошепна ми Зорбас, зарадван до немай-къде.
Обърна се към калугера.
— Как се казваш, отче? — запита го той. — И накъде си поел така?
— Захариас се казвам; взех си торбата и си отивам. Отивам си, отивам си, не мога повече. Имай добрината да ми кажеш твоето име, земляко.
— Канаваро.
— Не мога повече, брате Канаваро. Цяла нощ Христос ръмжи и не ме оставя да спя; ръмжа и аз заедно с него и игуменът — в геената огнена да гори! — ме повика днес рано-рано: „Е, Захариас — рече ми той, — не оставяш братята да спят; ще те изгоня!“ — „Аз ли не ги оставям да спят — му викам, — аз ли или Христос? Той ръмжи.“ Вдигна игуменската си патерица антихристът му неден и на, на, погледнете!
Той махна кепето си и се показа косата му, сплъстена от съсирена кръв.
— Взех си тогава и аз шапката и си тръгнах.
— Върни се с нас в манастира — каза Зорбас, — аз ще те сдобря с игумена. Ела да ни бъдеш и дружина, да ни покажеш и пътя; господ те изпрати.
Калугерът се замисли за миг; очите му светнаха.
— Какво ще ми дадете? — каза той най-сетне.
— Какво искаш?
— Една ока солена треска и едно шише коняк.
Зорбас се понаведе и се взря в него:
— Да не би да имаш някакъв дявол вътре в себе си, а, Захариас?
Калугерът се стресна.
— Отде знаеш? — запита той смаян.
— Идвам от Света гора — отвърна Зорбас. — Знам нещичко.
Калугерът сведе глава; гласът му едва се чу.
— Да — прошепна той, — имам.
— И му се иска солена треска и коняк, а?
— Да, иска му се на трижди прокълнатия!
— Съгласни тогава! Ами и пуши ли на туй отгоре?
Зорбас му подхвърли една цигара; калугерът я сграбчи стръвно.
— Пуши, пуши, проклетникът! — отвърна калугерът, измъкна от пазвата си огниво и кремък, запали цигарата и вдъхна дима с пълни гърди.
— В името на Христа! — каза той, вдигна желязната си тояга, обърна се кръгом и тръгна пред нас.
— Ами как се казва дяволът, който е вътре в тебе? — запита Зорбас и ми намигна.
— Йосиф — отвърна калугерът, без да се извърне.
Компанията на побъркания калугер не ми харесваше; осакатеният ум, както и осакатеното тяло предизвикват в мен някаква смес от антипатия, съчувствие и отвращение. Но не се обадих; оставих Зорбас да върши каквото си ще.
Чистият въздух ни отвори апетит, огладняхме; разположихме се под един грамаден бор, разтворихме торбата; калугерът надникна лакомо в нея, за да види какво имаме вътре.
— Е, е — извика Зорбас. — Не се облизвай на сухо, отче Захариас! Велики понеделник е днеска! Ние сме масони, ще хапнем месце, едно младо пиле, господ да ни прости! Имаме обаче и халва и маслини за светиня ти, заповядай!
Калугерът поглади мазната си брада.
— Аз — каза той с израз на дълбоко разкаяние, — аз, Захариас, постя; ще ям маслини и хляб, ще пия водица… Ала Йосиф, нали е дявол, не пости; ще хапне и той месце, братя мои, ще пийне и вино от шишето ви, проклетникът!
Прекръсти се, заяде лакомо хляб, маслини, халва, обърса се с длан, пи вода. Пак се прекръсти, сякаш се беше нахранил.
— А сега — рече той — е ред на трижди прокълнатия Йосиф…
И се нахвърли на пилето.
— Яж, проклетнико! — мърмореше ядосано той и докопваше големите мръвки. — Яж! Яж!
— Браво, калугере! — извика въодушевено Зорбас. — Намерил си му, както виждам, цаката!
Обърна се към мен:
— Как ти се струва, а, началство?
— Прилича ти — отвърнах аз със смях.
Зорбас подаде на калугера шишето с вино.
— Сърбай, Йосифе!
— Пий, проклетнико! — викна калугерът, грабна шишето и прилепи устни на гърлото му.
Слънцето жареше много силно, дотътрихме се още по-навътре в сянката. Калугерът миришеше на вкисната пот и тамян; прималяваше му от слънчевия пек и Зорбас го издърпа на сянка, за да не смърди толкова много.