Небесният огън
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Небесният огън». Краткое содержание книги:
Елайда, наскоро провъзгласена за Амирлин на Айез Седай, също мисли единствено за пленяването на Преродения Дракон. Тя знае, че Тъмния се измъква на свобода, че предстои Последната битка и че Преродения Дракон трябва да се изправи срещу него, иначе светът е обреченна огън и опостушение. Тя трябва да се погрижи героят да срещне предречената си смърт.
В древния Руйдийн, Преродения дракон чака бойните кланове на Айил да се стекат под неговото знаме.
— Той принадлежи на нея — отвърна неумолимо Авиенда.
Егвийн въздъхна. Авиенда просто отказваше да разбере други порядки освен айилските. И все още беше шокирана от това, че Елейн не бе помолила Ранд да се ожени за нея. Както и от това, че един мъж може да помоли.
— Сигурна съм, че Мъдрите утре ще се вслушат в разума. Не могат да те принудят да спиш в спалнята на един мъж.
Авиенда я изгледа с неприкрито изумление, спъна се и изглежда, удари палеца си в някаква буца. Ругатните, които последваха, можеха да събудят любопитството дори на коларите на Кадийр — и да накарат Баир хубавичко да я научи с чая си от синкавец — но тя не спря да тича.
— Не разбирам защо това те тревожи — каза тя след последната ругатня. — Спала съм до мъж много пъти по време на набези, дори съм споделяла завивки с мъже, когато нощта е била много студена, а теб те притеснява това, че ще спя в стаята на мъж на няколко стъпки от него. И това ли е част от вашите обичаи? Забелязала съм, че не можете да влезете да се изкъпете в потилия с мъже. Нима не вярваш на Ранд ал-Тор? Или на мен не вярваш? — Думите й преминаха в тревожен шепот.
— Разбира се, че ти вярвам — възрази Егвийн разгорещено. — И на него. Но просто… — Тя замълча — не знаеше какво да добави. Айилските възгледи за достойнство в някои отношения бяха по-стриктни от всичко, с което тя беше отрасла, но в други можеха да накарат Женския кръг в родното и село да се мъчи да реши дали всички да изпоприпадат, или да посегнат към някоя по-дебела тояга. — Авиенда, ако по някакъв начин е засегната честта ти… — Този терен беше много хлъзгав. — Сигурна съм, че ако обясниш на Мъдрите, те няма да те накарат да тръгнеш срещу честта си.
— Няма нищо за обясняване — отвърна спокойно другата жена.
— Не смятам, че разбирам добре джи-е-тох… — почна Егвийн, но Авиенда се разсмя.
— Твърдиш, че не го разбираш, Айез Седай, но непрекъснато показваш, че живееш с него. — Егвийн съжали, че беше поддържала тази лъжа за себе си — трудно й беше, докато накара Авиенда да я нарича просто Егвийн, и понякога тя се връщаше към титлата й — но се налагаше да я поддържа пред всички, ако искаше да избегне неприятните последици. — Ти си Айез Седай и си достатъчно могъща, за да надвиеш Амис и Мелайне заедно — продължи Авиенда, — но в същото време заяви, че ще се подчиняваш, и ето че чистиш котли, когато ти кажат да чистиш, и тичаш, когато ти кажат да тичаш. Може и да не разбираш джи-е-тох, но го следваш.
Разбира се, че не беше едно и също. Тя просто стискаше зъби и правеше това, което й нареждаха, защото това беше единственият начин да се научи да сънебродства, а искаше да се учи, да научи всичко. Дори да си помисли, че би могла да живее с този техен глупав джи-е-тох, й се струваше глупаво. Тя просто правеше това, което трябваше да прави, и само когато и защото трябваше да го направи.
Вече се връщаха там, откъдето бяха започнали. Когато стъпалата й докоснаха мястото на старта, Егвийн каза:
— Това е първата.
И продължи да тича в тъмнината, без да вижда нищо друго освен Авиенда, без никой да може да каже дали още в този миг не се е прибрала в шатрата си. Авиенда нямаше да я издаде, но на Егвийн не можеше и да й хрумне да спре преди да е пробягала петдесетте обиколки.
Глава 6
Портали
Ранд се събуди сред пълен мрак и остана да лежи под одеялата, мъчейки се да отгатне какво го е събудило. Имаше нещо. Не беше сънят. В него той учеше Авиенда да плува в едно езерце сред Водния лес, в родния си край, в Две реки. Нещо друго беше. После пак се появи, като смътен полъх от мръсно петно, просмукващ се под вратата. Всъщност не беше и миризма. По-скоро усещане за другост, но така го почувства той. Зловонно, като нещо мъртво отпреди седмица, оставено да гние в застояла вода. То пак заглъхна, но този път не съвсем.
Той отметна завивките и се изправи, загръщайки се със сайдин. Вътре в Празнотата, изпълнен със Силата, можеше да усети как тялото му тръпне, но студът като че ли не беше там, където се намираше той. Отвори предпазливо вратата и пристъпи навън. Сводести прозорци от двете страни на коридора пропускаха ручеи лунна светлина. След катранения мрак на спалнята му тук беше почти като посред бял ден. Нищо не се движеше, но той чувстваше, че… нещо… се приближава. Нещо зло. Усещаше го като покварата, бушуваща през него заедно със Силата.
Едната му ръка се пресегна към джоба му и напипа малката гравирана статуетка на закръглен дребен мъж с меч на коленете. Ангреал. С негова помощ можеше да прелее повече от Силата, отколкото бе в състояние да удържи сам, без да пострада. Реши, че няма да му се наложи. Който и да беше изпратил тази атака срещу него, не си беше дал сметка с кого си има работа сега. Много бяха сбъркали, че го събудиха.