Смъртта е занимание самотно
- Автор: Брэдбери Рэй Дуглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жени Божилова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Смъртта е занимание самотно». Краткое содержание книги:
— Готово. Идеално.
— Затваряй си човката и затвори очи — нареди Кръмли. — Господи, ами като не знам как да го направя?
— Шт. По-кротко — обадих се аз.
— Добре тогава — шт! Спокойно. Хайде, синко. Заспивай.
Заслушах се внимателно и съсредоточено.
— Отпусни се — напевно провлече Кръмли зад мен в трамвая, в нощта и бурята. — Ведро. Тихо. Бавно. Кротко. Леко на завоите. Тихо през дъжда.
Хващаше ритъма и както го усещах, вживяваше се в играта.
— Кротко. Бавно. Тихо. Късно е, след полунощ. Ръми, кротко ръми — прошепна Кръмли. — Къде си, синко?
— Спя — отговорих провлечено.
— Спиш и пътуваш. Пътуваш и спиш — шушнеше той. — В трамвая ли си, синко?
— Трамвай — промълвих. — Трамвай. Дъжд. Нощ.
— Така. Стой там! Возиш се. По отсечката през Кълвър Сити, край филмовите студии, нощ, в трамвая си сам с… още някой.
— Някой — промълвих.
— Някой, който е пиян.
— Пиян — изпъшках аз.
— Залита, залита, говори, говори, мърмори, шепти. Чуваш ли го, синко?
— Чувам, говори, мърмори, фъфли, говори — отекнах тихо.
Трамваят се понесе в нощта през черната буря, аз бях в него, човек почтен, удобно превозван и заспал, но чувах, чаках, полюшвах се, с очи затворени, с клюмнала глава, с ръце изтръпнали на коленете…
— Гласът му чуваш ли го, синко?
— Чувам.
— Надушваш ли му дъха?
— Надушвам.
— Заваля по-силно.
— Вали.
— Тъмно ли е?
— Тъмно.
— Потопен си в трамвая, вали проливно и някой зад тебе залита, зад тебе, стене, говори, шепти.
— Дааа-аааа.
— Чуваш ли го какво казва?
— Почти.
— По-дълбоко, по-бавно, пътуваш, движиш се, полюшваш се. Гласът му, чуваш ли го?
— Да.
— Какво казва?
— Казва…
— Какво казва?
— Той…
— Отпусни се, заспи. Слушай.
Дъхът му облази шията ми, жарък от алкохол.
— Какво, какво?
— Казва…
Трамваят изпищя по железен завой в ума ми. Захвърчаха искри. Трясна гръм.
— Хуап! — повдигна ми се и се задавих. И отново — Хуап! — и пак — Хуап!
Загърчих се на стола в устрема си да избягам от този застрашителен дъх, от пламтящия алкохолен звяр. И от още нещо, което бях забравил. Но сега ми се върна и ме блъсна в лицето, в челото, в очите.
Воня на разровени гробища, на кланици, на сурово месо, престояло на слънце.
Стиснал силно очи, започнах да повръщам.
— Синко! За бога, събуди се, господи, синко, синко! — развика се Кръмли, разтърси ме, взе да ме пляска по лицето, да ми разтрива врата, подпрян на коляно, започна да ме блъска по главата, по бузите и по ръцете, чудеше се как да ме сграбчи, да ме разтърси. — Няма нищо, сине, няма нищо, ох, за бога, нищо няма!
— Хуап! — изхълцах и повърнах за последен път, скочих и политнах напред, огледах се зашеметен, прекатурих се в гроба с вонящото месо, трамваят връхлетя връз мене, дъждът се изливаше в гроба, Кръмли ми биеше шамари, а от устата ми изригваше силна струя от вкисната храна.
Измъкна ме навън, в градината, увери се, че дишам равномерно, почисти ме, сетне влезе вътре, изчисти и там и се върна при мен.
— Исусе — възкликна, — успяхме. Излезе по-добре, отколкото го искахме, нали?
— Да — отвърнах немощно. — Чух му гласа. И каза точно онова, което мислех, че ще каже. Заглавието, което ти дадох за книгата. Но гласа му го чух много ясно и вече почти го познавам. Сега като го срещна, където и да е, ще знам. Близо сме, Кръм, много близо. Вече няма да избяга. Защото ще го разпозная по нещо още по-сигурно.
— Какво?
— Вони на труп. Онази нощ не забелязах, а може и да съм, но бях толкова нервен, че съм забравил. Сега си спомних. Той е труп или полутруп. Убити на улицата кучета миришат като него. Ризата, панталоните, сакото му са плесенясали и стари. Плътта му — още повече. Тъй че…
Влязох в къщата и се озовах пред бюрото на Кръмли.
— Най-сетне си намерих заглавие и за моята книга.
Затраках на машината. Кръмли ме наблюдаваше. Думите се изписаха на хартията. Прочетохме ги.
„Зловещ повей от Смъртта“.
— Бива си го — каза Кръмли.
И отиде да изключи зловещия дъжд.
На другия ден следобед беше погребението на Фани Флориана. Кръмли взе един свободен час и ме отведе до хубавото старовремско гробище на хълма, от който се виждаха възвишенията на Санта Моника. Изненадах се от броя на паркираните отпред автомобили и още повече се удивих от върволицата приносители на цветя. Имаше поне двеста души и няколко хиляди стръка.
— О, небеса! — възкликна Кръмли. — Погледни тълпата. Виж кой е там. И малко по-нататък. Не е ли Киш? Видор?