Портата на Птолемей

— Не — рекох. — Никой обикновен не го е правил преди, доколкото знам. Това е нечувано. Трябва да са ти помогнали. С езиците, с руните и кръговете, с тази вредна билкова смес — с всичко. Някой магьосник. Кой?

Момичето попипа кичур коса до ухото си.

— Е, едва ли ще ти кажа името му. Но си прав. Помогнаха ми. Не точно да направя това — то се знае. Той си мисли, че съм по-скоро аматьор ентусиаст. Ако знаеше какво правя, щеше да полудее. — Тя се усмихна. — В момента спи здраво два етажа по-долу. Всъщност е сладък. Както и да е, отне време, но не беше толкова зле. Изненадана съм, че не са се пробвали повече хора.

Птолемей я погледна изпод, полузатворените си клепачи.

— Повечето хора — казах многозначително, — доста се притесняват от това, което може да призоват.

Момичето кимна.

— Вярно е. Но не е толкова зле, ако не те е страх от въпросния демон.

Трепнах.

— Какво?

— Ами, аз знам какви ужасни неща могат да се случат, ако объркаш заклинанието или объркаш пентаграмата или нещо друго, но тези ужасни неща донякъде зависят от демона — извинявай, имах предвид джин, разбира се — зависят от въпросния джин. Не е ли така? Ако беше някой дърт африт, когото никога не съм срещала, очевидно бих била малко притеснена да не би да стъпя накриво. Но ние вече се познаваме, нали така, ти и аз? — Усмихна ми се чаровно. — И знаех, че няма да ме нараниш, ако направя някоя малка грешка.

Наблюдавах ръцете й, които за пореден път жестикулираха в близост до червената тебеширена линия…

— Така ли?

— Да. Искам да кажа, ние донякъде се обединихме последния път, нали? Нали се сещаш, с онзи голем. Ти ми каза какво да направя. Аз го направих. Добро партньорство беше.

Птолемей разтърка очи.

— Тогава имаше една малка разлика — въздъхнах, — която явно ще трябва да ти посоча изрично. Преди три години и двамата бяхме под ботуша на Мандрейк. Аз му бях роб, ти му беше жертвата. Имахме общ интерес да го победим и да си осигурим оцеляването.

— Точно така! — извика тя. — И ние…

— Нямахме нищо друго общо освен това — продължих аз невъзмутимо. — Вярно, побъбрихме си малко. Вярно, дадох ти някои напътствия за слабостите на голема, но това си беше от чисто научна гледна точка, да видя колко вироглаво ще се държи странната ти съвест. И наистина беше доста вироглаво.

— Не мога да приема…

— Ако само ми позволиш да се доизкажа — рекох, — само ще ти изтъкна очебийната разлика между тогава и сега. Тогава и двамата бяхме жертва на магьосниците. Съгласна ли си? А сега, единият от нас, т.е. моа75 — потупах се по голите кафеникави гърди — все още е жертва, все още е роб. А що се отнася до другия… тя е преминала на другата страна.