През дебрите на Балкана

— Само две стъпки! Ефенди, куршумът беше предназначен за теб! Защо отмести главата си толкова бързо?

— За да не ме улучи, естествено!

— Да, но улучи мен! Този нещастник щеше да ме убие! Бях му обещал дъщеря си, а той щеше да ме убие! Не можеше ли да се прицели по-добре? Не можеше ли да внимава? Всичко между нас с него е свършено, напълно свършено! Шабан, ела и ме превържи!

Но просякът Шабан беше коленичил до Москлан, за да огледа раните му. Раненият искаше да говори, но не можеше, чуваха се само гъргорещи звуци. Толкова по-красноречиви бяха обаче очите му, чийто поглед, ако беше възможно, щеше да прониже всички ни. Беше разбрал, че не сме във враждебни отношения.

— Как е? — попитах аз.

— Още не знам — гласеше отговорът. — Долната му челюст също е разбита. Трябва да повикаме истински лекар, той ще остане да лежи тук.

Въпреки че много добре разбрах тайната мисъл на просяка, отговорих:

— Значи ти не можеш да дойдеш с нас в Джнибашлк, защото ще трябва да останеш тук. Но ние останалите веднага трябва да тръгнем.

— Какво? — каза Халеф. — Тук ли ще оставиш този човек, сихди?

— Да.

— Спомни си, че е избягал! Как е успял? Сигурно е убил ковача!

— Ще разберем. Няма да може да ни се изплъзне. Шабан ще се грижи за него, докато му изпратим някого.

— Аз ще доведа лекар — каза Мурад, този, който ме бе довел дотук.

— Направи го! — отговорих аз. — Но останалите идват веднага с мен!

Никой не се съпротивляваше. Разбрах ги какво мислят. Не искаха да нарушават дадената дума, но не смятаха да изоставят и ранения си другар. Оско и Омар доведоха конете си. Качихме се на седлата. За голямо учудване шишкото беше най-бърз.

Другите ни следваха все по-бавно и по-бавно. Като излязохме от гората, не се виждаха повече.

— Сихди, ще ги изчакаме ли да дойдат? — попита Халеф.

— Не. Радвам се, че се отървах от тях!

— Но те трябва да дойдат с нас у Бошак!

— Нямам нужда от тях! — обади се споменатият. — Не ми трябват приятели, които стрелят по мен. Там идва някакъв конник!

Вече бях видял човека, който препускаше срещу нас върху неоседлан кон. Като ни забеляза, накара коня си да забави ход.

— Значи нищо не му се е случило — въздъхнах аз с облекчение.

— Кой е този? — попита Оско.

— Ковачът. Днес все някой някого преследва. Истинска хайка!

Пришпорихме конете. Щом ковачът ме позна, извика отдалеч:

— Хамдулиллях! (Слава на Бога!) Жив си! Много се тревожех за теб.

— И аз за теб. Нещо лошо ли ти се случи?

— Не!

— А на жена ти?

— Ударил я е с юмрук по главата, но не е толкова сериозно, колкото мислех.

Сега се изравнихме. Той беше останал без дъх.

— Видяхте ли го? — попита той.

— Да. Стреля по мен, но не ме улучи.

— Че откъде има оръжие?

— А как се е измъкнал?

— Първо дойдоха приятелите ти — разказа ковачът, — изпратих ги да дойдат при теб у Бошак, който сега е до теб. После отидох в ковачницата да работя. Изведнъж видях, че пленникът бяга. Изтичах при жена си. Тя лежеше в стаята и държеше главата си с ръце. Не беше съвсем в съзнание. Беше я нападнал и ударил.