Рейн-сан: Последният убиец
- Автор: Эйслер Барри
- Серия: Джон Рейн (John Rain) #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Боевики
Электронная книга - «Рейн-сан: Последният убиец». Краткое содержание книги:
Когато Джон Рейн, американски японец и „наемен убиец със съвест“, узнава, че бившата му любовница Мидори отглежда детето им в Ню Йорк, той съзира в това шанс за примирие помежду им, може би дори за изкупление.
Но Мидори е наблюдавана от враговете на Рейн и внезапната му поява подлага майката и детето на ужасна заплаха. За да ги спаси, Рейн е принуден да използва същите смъртоносни способности, които се е надявал да остави зад гърба си. С помощта на Тацу, предишен враг и сегашен приятел от японското ФБР, и Докс, бивш снайперист от морската пехота, под чиято добродушно наивна външност се крие не по-малко опасен убиец от Рейн, той се надбягва с времето, за да подмами враговете си на открито и да ги ликвидира веднъж завинаги. За да довърши започнатото, ще му трябва още един съюзник — Дилайла, сътрудничка на израелското разузнаване, която представлява заплаха от съвсем друга категория.
Изпълнен с „напрегнати сцени, достойни за филм на Джери Брукхаймър“, този роман е най-амбициозната и най-увлекателната книга на Бари Айслър до днес.
Тя затвори очи, въздъхна дълбоко и си нареди да забрави тия неща. Можеше да ги анализира по-късно. В момента отиваше да търси работа. Преповтори си подробностите на ролята, която играеше — защо е тук, каква работа иска, на какво се надява и от какво се бои. Докато таксито я остави на кръстовището на „Аояма-дори“ и „Кото-дори“, вече бе напълно потънала в образа.
Потръпвайки от хлад с тънката наметка и разголената рокля, тя тръгна на юг по „Кото-дори“ покрай интригуваща смесица от ресторанти, бутици, търговски представителства и жилища. По улицата сновяха коли, малки камиони и мотопеди, и ехото на неравномерно бучащите и виещи двигатели отекваше от стените на сградите от двете страни. От време на време се чуваше клаксон, но звукът не носеше агресивност. Понякога по тротоара покрай нея заобикаляха велосипедисти. Старици разхождаха кучета с размера на катерици, някои облечени с миниатюрни пуловери. Подобни жени и безценните им псета се срещаха навсякъде из Париж. Но като погледна надолу, Дилайла забеляза, че тук имат навика да почистват след своите любимци.
Градът й харесваше. Токио сякаш почти не се делеше на отделни зони — нещо, което би ужасило парижката управа. Но тамошното планиране би задушило хаотичния чар, присъщ на Токио.
Тя зави наляво по една от тесните безименни пресечки източно от „Кото-дори“. На петдесет метра пред себе си зърна двама мъже да стоят неподвижно и се досети, че работят за клуба. Когато днес мина оттук, не бе забелязала никого и ако не знаеше какво точно търси, щеше да мине покрай входа, без да го разпознае. Не се виждаше никаква табела или реклама, само пътека с плочки, завиваща настрани от уличката, от двете страни на която сега стояха тези мъже.
Докато наближаваше, те се вгледаха в нея. Бяха облечени в еднакви тъмни костюми, закопчани догоре, имаха женствено изтънени вежди и грижливо сресани коси. Изглеждаха твърде мекушави за охранители и тя предположи, че са служителите, за които спомена Рейн. Звучеше логично — мястото беше встрани от главната улица, а наоколо нямаше паркинг и някой трябваше да се погрижи за колите на гостите. Когато наближи, двамата се поклониха, а тя им кимна и мимоходом забеляза слушалките в ушите им.
Зави по пътеката, въртейки глава, сякаш впечатлена от архитектурата. Наистина беше впечатляваща: от двете страни на пътеката имаше тъмни правоъгълни езерца и буйни папрати, осветени меко отдолу. Две гладки бетонни стени се надигаха от земята и височината им постепенно растеше с наближаването към сградата, достигайки накрая почти три метра, като по този начин с всяка крачка създаваха все по-силно усещане за уединение. Из въздуха се носеше лек мирис на благовония и звук на течаща вода по камъни. Клубът сякаш малко по малко я откъсваше от шумния пренаселен град.
Ефектът се засили, когато пътеката зави наясно. Изведнъж настана тишина — не се чуваше нищо, освен собствените й стъпки и онзи успокояващ шум на течаща вода откъм езерцата. Изкачи се по няколко бетонни стъпала и попадна в широк вестибюл, осветен дискретно със стенни аплици. Метална плоча с малък стъклен квадрат бе вградена в стената отдясно на двойната дървена врата. Камера, помисли си тя. Усети как детекторът, който й бе дал Рейн, забръмча в чантата и се зарадва на мисълта, че приборът работи. До камерата имаше бутон. Под него беше вградено пластмасово устройство — четец на магнитни карти, досети се тя. Нямаше друга ключалка и Дилайла се досети, че служителите разполагат с карти. Това означаваше, че за всички освен тях вратата е заключена и се отваря отвътре.
Отново се озърна като смутена и любопитна чужденка, и не видя друга охранителна техника. Дръпна двете врати, после натисна. Наистина бяха заключени. Добре.
Погледна бутона до камерата, сякаш го забелязваше за пръв път, после го натисна. След миг чу ясното щракане на електронна ключалка и вратата отляво се завъртя навън, тласкана от още един мъж в тъмен костюм. За разлика от предишните двама, този приличаше на типичен охранител. Косата му беше късо подстригана — чисто функционална прическа — и нещо в погледа му подсказваше, че ако някой се опита да му оскубе веждите, незабавно ще попадне в болница. Той задържа вратата и любезно приведе глава.
Начинът, по който веднага я поздрави, без да погледне дали има придружител, потвърждаваше, че са я видели чрез камерата, преди да натисне звънеца. Човекът бе отворил вратата, вече знаейки кого да очаква.