Рейн-сан: Последният убиец
- Автор: Эйслер Барри
- Серия: Джон Рейн (John Rain) #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Боевики
Электронная книга - «Рейн-сан: Последният убиец». Краткое содержание книги:
Когато Джон Рейн, американски японец и „наемен убиец със съвест“, узнава, че бившата му любовница Мидори отглежда детето им в Ню Йорк, той съзира в това шанс за примирие помежду им, може би дори за изкупление.
Но Мидори е наблюдавана от враговете на Рейн и внезапната му поява подлага майката и детето на ужасна заплаха. За да ги спаси, Рейн е принуден да използва същите смъртоносни способности, които се е надявал да остави зад гърба си. С помощта на Тацу, предишен враг и сегашен приятел от японското ФБР, и Докс, бивш снайперист от морската пехота, под чиято добродушно наивна външност се крие не по-малко опасен убиец от Рейн, той се надбягва с времето, за да подмами враговете си на открито и да ги ликвидира веднъж завинаги. За да довърши започнатото, ще му трябва още един съюзник — Дилайла, сътрудничка на израелското разузнаване, която представлява заплаха от съвсем друга категория.
Изпълнен с „напрегнати сцени, достойни за филм на Джери Брукхаймър“, този роман е най-амбициозната и най-увлекателната книга на Бари Айслър до днес.
Разбирах, че в известен смисъл допускам грешка, размишлявайки за това. Съсредоточиш ли се върху рисковете, те се размножават в главата ти и постепенно те парализират. Вместо това трябва да се съсредоточиш върху задачата, върху онова, което предстои да бъде извършено.
Тогава защо се измъчвах така? Беше вредно, беше…
Знаех защо.
Въздъхнах. Имаше алтернатива. И трябваше да я разгледам хладнокръвно, да я приема или да я отхвърля с ясно съзнание. Иначе никога не бих могъл да освободя ума си и да действам решително.
В събота вечерта можех да отида при Ямаото и да си пръсна черепа пред очите му. Тогава щяхме да бъдем квит. За него и за китайците мотивацията да сторят зло на Мидори и на сина ми щеше да се обезсили, защото вече не биха могли по този начин да причинят зло и на мен. Това щеше да е най-добрата гаранция за тяхната безопасност.
Не исках да го правя. Бих го сторил, ако знаех, че трябва, че няма друг изход. Но как бих могъл да избера такъв ход, докато все още имаше шанс да постигна успеха по друг начин?
Моят баща умря малко след като навърших осем години. Израснах без него и тази загуба, това отсъствие бе първият и може би най-тежкият от белезите, които ме превърнаха в човека, който съм днес. Какво ли би било за сина ми да израсне без мен? Дали липсата на баща щеше да му навреди както стана с мен? Или отсъствието ми изобщо нямаше да има значение?
Все едно. Желанието ми да бъда част от неговия живот и да го превърна в част от своя ме бе тласнало към риска да се срещна с Мидори. В това отношение чувствата ми си оставаха все тъй силни.
Разбира се, можех да оставя самоубийството за в краен случай. Ако стигнех до извода, че то е единственото ми средство да предпазя сина си, щях да го извърша охотно, без колебания. Но не сега. Не докато все още имаше шанс за по-добър изход.
Все пак щях да поговоря с Докс, да се уверя, че знае как да предаде моя дял от плячката на Мидори и Коичиро. За всеки случай.
Разбирах, че може би си търся оправдания. Не ме интересуваше. Нямаше да предложа живота си на Ямаото, докато не сторех всичко възможно да отнема неговия.
Усетих как нещо се намества в ума ми — старите емоционални шлюзове, затварящи всичко зад себе си, за да мога да извърша необходимото. Една част от мен се смайваше, че запазвам тази способност дори при сегашните обстоятелства. Но от опит знаех, че това е единственият начин да свърша работата.
Погледнах надолу и видях, че не съм докоснал кафето и сандвича. Стига толкова. Захванах се с тях и се замислих какво ще ни трябва за утре вечер.
31.
Тази вечер отидох да се видя с Докс в хотел „Принс“ в Шинагава. Попътно спрях в една закусвалня да купя сандвичи и готова храна за трима.
Когато почуках, Докс отвори и надникна зад мен.
— Къде ти е дамата?
— Ще дойде скоро, доколкото знам. И не я наричай така.
Влязох, той затвори вратата и попита:
— Скарахте ли се?
— Не знам какво става.
— Сигурно пак я караш да се цупи.
— Така изглежда.
— Ако продължаваш по този начин, ще те зареже и ще дойде при мен. После да не ме обвиняваш.
Разтрих синината на бедрото си.
— Да ти е честита.
— Съжалявам, мой човек, май наистина здравата сте се скарали.
Почнах да вадя храната от торбите и да я подреждам на масата.
— Ммм, приятно мирише — задуши Докс. — Но вероятно ще трябва да чакаме твоята дама.
Изгледах го свирепо, но срещнах само безгрижната му усмивка.
Докато чакахме Дилайла, извадих чертежите и ги разграфих на квадрати. От горе на долу изписах буквите от А до К. От ляво на дясно — числата от 1 до 24. Когато свърших, уговорихме лесен и удобен начин за обозначаване на всяка позиция в клуба.
Няколко минути по-късно на вратата се почука. Докс надникна през шпионката, после отвори. Беше Дилайла.
— Хей, привет! — възкликна Докс. — Ти си мехлем за очите ми.
Имаше право. Беше облякла черна вечерна рокля от някаква бродирана дантела със сатенена наметка на раменете. Носеше обувки с висок ток — но не прекалено висок — и държеше чантичка, обшита с черни мъниста. Косата й беше събрана на тила, и си бе сложила съвсем малко сиви очни сенки и едва забележим гланц за устни.
— Докс — поздрави го с усмивка тя.
Влезе и той затвори вратата зад нея. После се обърна и го целуна по двете бузи, по европейски. Видях, че отзад роклята е изрязана много ниско. Разголената кожа на гърба и мускулите под нея действаха потресаващо еротично, а платът по-долу обгръщаше дупето й точно колкото трябва — сякаш не роклята, а самото й тяло е виновно за изумителния ефект. Общото впечатление бе за изтънченост, самоувереност и невероятно секси излъчване.