Рейн-сан: Последният убиец
- Автор: Эйслер Барри
- Серия: Джон Рейн (John Rain) #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Боевики
Электронная книга - «Рейн-сан: Последният убиец». Краткое содержание книги:
Когато Джон Рейн, американски японец и „наемен убиец със съвест“, узнава, че бившата му любовница Мидори отглежда детето им в Ню Йорк, той съзира в това шанс за примирие помежду им, може би дори за изкупление.
Но Мидори е наблюдавана от враговете на Рейн и внезапната му поява подлага майката и детето на ужасна заплаха. За да ги спаси, Рейн е принуден да използва същите смъртоносни способности, които се е надявал да остави зад гърба си. С помощта на Тацу, предишен враг и сегашен приятел от японското ФБР, и Докс, бивш снайперист от морската пехота, под чиято добродушно наивна външност се крие не по-малко опасен убиец от Рейн, той се надбягва с времето, за да подмами враговете си на открито и да ги ликвидира веднъж завинаги. За да довърши започнатото, ще му трябва още един съюзник — Дилайла, сътрудничка на израелското разузнаване, която представлява заплаха от съвсем друга категория.
Изпълнен с „напрегнати сцени, достойни за филм на Джери Брукхаймър“, този роман е най-амбициозната и най-увлекателната книга на Бари Айслър до днес.
— Точно така. Но не бива да разчитаме на план А. Ти видя улицата. Няма много места, където да разположим Докс за обстрел на входа. Паркирането на улицата е забранено, тъй че не можем да го настаним във вана. Наблизо до „Аояма-дори“ има строеж, който може да свърши работа, но оттам ъгълът е такъв, че Докс ще разполага само със секунда за изстрела. Ямаото се движи с брониран мерцедес и вероятно ще има цял куп телохранители. Ако не се задържи за момент пред входа, няма как да го ликвидираме, преди да е влязъл.
— Да — каза Докс. — И така план Б става план А.
— Разумно — съгласи се Дилайла.
— Успя ли да си набавиш телефон? — попитах я.
Тя бръкна в чантата си и извади яркожълт сгъваем телефон.
— Е, ще свърши работа — одобрих аз. — А сети ли се…
— Смених интерфейса на английски — прекъсна ме тя. — Всичко е наред.
Кимнах.
— Въоръжена ли си?
Тя се усмихна.
— Ти как мислиш?
Огледах Дилайла от глава до пети. Макар че прилепналата рокля не я прикриваше кой знае колко, не забелязах нищо.
— Не, доколкото виждам — казах аз.
Усмивката й стана още по-широка. Тя посегна надолу с дясната си ръка, закачи с палец ръба на роклята и бръкна от вътрешната страна на бедрото. След миг ръката се появи отново, свита в юмрук. Между кокалчетата на свитите пръсти като нокът на хищна птица стърчеше зловещо петсантиметрово острие.
— По дяволите! — възкликна Докс. — Каква е тая прелестна играчка?
— Оперативен нож „Хайдауей“ — обясни Дилайла. Разтвори юмрук, измъкна ножа между пръстите си и го подаде на Докс с дръжката напред.
— Да, чел съм за тях, но досега не успях да си набавя — рече той. Опита се да пъхне пръст в халката на дръжката, но беше твърде тясна за него. — Харесва ли ти?
— Много — отвърна тя. — Този всъщност е опитен образец, изработен в нашите лаборатории. Не е стоманен, а керамичен. По здравина отстъпва на стоманата, но е остър като бръснач, и най-важното — не задейства металдетекторите. Пренесох го в самолета от Париж до тук.
Огледах ножа. Вместо дръжка имаше удебелена халка и изглеждаше миниатюрен, но въоръжена с него, Дилайла ставаше опасна като гърмяща змия.
Докс погледна към бедрото й.
— А там какво имаш?
Дилайла вдигна вежди. Той се изчерви.
— Исках да кажа…
Тя се усмихна.
— Ножница от специална пластмаса.
— Е, вече знам какво да си поискам за Коледа — заяви Докс, докато й връщаше ножа.
Тя бръкна под роклята си и го върна в скривалището.
Извадих свързочната апаратура от торбата и подадох на Дилайла слушалка и предавател.
— Това е същото оборудване, каквото използвахме в Хонконг. Довечера трябва да направим репетиция. Но с тази висока прическа…
— Ще държа слушалката в ръка — каза тя и пъхна предавателя малко под ръба на деколтето си. — Когато остана сама за малко, ще си я сложа. Да проверим дали действа.
Кимнах.
— Можем да ти сложим по-добър предавател, та да чуваме и какво става наоколо, а не само когато говориш на деколтето си.
Тя поклати глава.
— Не и с това облекло. Няма да мога да прикрия издутината от батерията. А не се знае какво точно представлява този клуб. Може би вътре имат навика да пускат ръка.
Кимнах отново.
— Да, права си. Е, докато те чуваме, ще смятаме, че всичко е наред.
Дилайла погледна часовника си, после Докс и мен. Усмихна се и разбрах, че вече се наслаждава на опиянението от адреналина.
— Добре, момчета — каза тя. — Време е да вляза в ролята.
32.
Дилайла повървя пеш, за да се увери, че не я следят, после хвана такси до Минами Аояма. Не й се вярваше шофьорът някога да е чувал за клуб „Шепот“, но разбра названията на улиците „Аояма-дори“ и „Кото-дори“, а от това главно кръстовище лесно можеше да стигне пеш. Радваше се, че днес отдели време да разузнае района. Добре беше да види по пътя поне няколко познати места. Разбира се, всичко останало в града при сегашните обстоятелства можеше само да я обърка.
Не искаше отношенията й с Рейн да се обтегнат, но дявол да го вземе, толкова беше раздразнена. Това тук изобщо не биваше да се случва. Той хукна да види детето си, после се издъни — точно както се боеше тя в Барселона. А сега замесваше и нея.
Обикновено смяташе живота си за праволинеен и ясен, особено в онзи двусмислен и нестабилен свят, където живееше, но този път чувствата й бяха безнадеждно объркани. Беше ядосана на Рейн задето създаде ситуацията, която я принуди да постъпи тъй грозно, като посети Мидори в Ню Йорк. И същевременно се изумяваше на стореното, изпитваше угризения и се боеше Рейн да не разбере. Искаше с нещо да изкупи постъпката и кипеше от гняв срещу себе си, че се е поставила в положение, при което тя трябва да се оправдава пред него. А в дъното на всичко се криеше фактът, че още го желаеше — и го мразеше заради това.