Рейн-сан: Последният убиец
- Автор: Эйслер Барри
- Серия: Джон Рейн (John Rain) #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Боевики
Электронная книга - «Рейн-сан: Последният убиец». Краткое содержание книги:
Когато Джон Рейн, американски японец и „наемен убиец със съвест“, узнава, че бившата му любовница Мидори отглежда детето им в Ню Йорк, той съзира в това шанс за примирие помежду им, може би дори за изкупление.
Но Мидори е наблюдавана от враговете на Рейн и внезапната му поява подлага майката и детето на ужасна заплаха. За да ги спаси, Рейн е принуден да използва същите смъртоносни способности, които се е надявал да остави зад гърба си. С помощта на Тацу, предишен враг и сегашен приятел от японското ФБР, и Докс, бивш снайперист от морската пехота, под чиято добродушно наивна външност се крие не по-малко опасен убиец от Рейн, той се надбягва с времето, за да подмами враговете си на открито и да ги ликвидира веднъж завинаги. За да довърши започнатото, ще му трябва още един съюзник — Дилайла, сътрудничка на израелското разузнаване, която представлява заплаха от съвсем друга категория.
Изпълнен с „напрегнати сцени, достойни за филм на Джери Брукхаймър“, този роман е най-амбициозната и най-увлекателната книга на Бари Айслър до днес.
— Тъй ли? Кой Джон?
Усмихнах се.
— Добър опит. Скоро ще вземеш да ме питаш по телефона и за номера на социалната ми осигуровка. Но засега спри дотук.
Той се разсмя.
— Как я караш?
— Добре съм. Напоследък размишлявам.
— Звучи обещаващо.
— Да. Дължа ти извинение.
— Така си е.
Помълчах, после казах:
— Е, извинявай.
— Добре, приема се. Жалко, че не си тук, бих те прегърнал както обичаш.
— Да, и това ми липсва.
Отново помълчахме.
— Знаеш ли, ти ме нарече глупак — посочих след това.
— Ами такъв си беше. Не съм твърдял, че е неизлечимо. Зависи от теб. Ти май имаш напредък.
— Да, вече съм оздравяващ глупак.
Той пак се разсмя.
— Чувал ли си се с Дилайла?
— Днес ще я видя.
— Добре. Обади ми се как е минало, бива ли?
— Непременно.
Пак помълчахме.
— Къде си? — попитах аз. — На Бали?
— Да, строя си къща. Ела някой път да я видиш.
— Много ми се иска. А ако ти трябва почивка, защо не дойдеш в Барселона?
— Там ли ще се видиш с Дилайла?
— Да. Ела и ти. Знаеш ли, така и не успяхме да отпразнуваме победата в Токио. Сега си богат и един самолетен билет няма да ти натежи на бюджета.
Той се разсмя.
— Вярно. Знаеш ли какво, още днес идвам.
— Ъ-ъ-ъ… може би не е зле да поизчакаш…
Той пак се разсмя.
— Будалкам те бе, човек. Имате какво да си кажете двамата и не искам да ви преча. Пък и смятам, че ще ви трябва и малко време в леглото. Затова знаеш ли какво? Обади ми се след няколко дни или седмица и ако всичко е наред, с удоволствие ще дойда да пием шампанско.
Неволно си спомних за Тацу.
— Ти си добър приятел, Докс. Благодаря.
— Няма защо, мой човек. С нетърпение чакам да се видим, тук или там.
Хванах такси до летището. Гледах през стъклото как покрай мен преминават прославените плажове на града и с удоволствие си мислех, че след малко повече от половин ден ще крача по подобни плажове, но в Европа.
Мислех и за сина си. Нямаше да имам с него връзката, на която се надявах. Не можех да бъда част от живота му. Но завинаги ли? Не ми се вярваше. Може би Докс имаше право. Кръвта има значение — не само в смисъла, който имаше предвид Мидори. Днес не можех да бъда със сина си, но след пет години? След десет? Не знаех. Тази неувереност не беше приятна перспектива, но все пак бе по-добра, отколкото да приема, че никога няма да го видя. По-добра, отколкото да не е съществувал. Чака ме труден път, помислих си, но в крайна сметка трябва да съм благодарен за него.
А Тацу ми бе заръчал да се грижа за детето. Това исках и аз. Не само заради Коичиро. И не само заради себе си. А и заради Тацу. Съдбата го бе лишила от живот със сина му и за него бе важно да имам различна участ. Щях да се постарая.
И все пак не упреквах Мидори за желанието да опази Коичиро от мен. Бях й казал, че Ямаото и двамата убийци в Ню Йорк са последните, че всичко е свършено и съм вън от играта. Но Докс още бе вътре, Дилайла навярно също и ако някой от тях поискаше помощ, само смъртта би ме спряла.
В добавка оставаше Канезаки и „услугата“, която му дължах. Не знаех каква е, но можех да се обзаложа, че няма да ме помоли да му наглеждам цветята, докато е в командировка.
Но защо да мисля за тия неща, когато отивам да се срещна с Дилайла? Барселона вече веднъж беше наша кратка интерлюдия. Можехме да повторим.
Не, не бях прав. Барселона не беше интерлюдия. Беше… примирие.
Но това не ме притесняваше. Примирието също е хубаво нещо. По-добро от войната. Можех да намеря път към ново примирие, после към друго и така да ги навързвам, додето един ден се превърнат в истински мир.
Един ден.
Бележка на автора
Местата в Барселона, Ню Йорк, Токио и Уаджима, където се развива действието в книгата, са описани, както съм ги видял. Не ми е известно дали базата на ЦРУ в Токио разполага с апаратурата, с която Канезаки снабдява Рейн и Докс. Доколкото знам, болницата „Джикей“ в Токио не разполага с отделение за онкоболни, но в нея свършиха невероятна работа, като ме закърпиха през 2001 година след падане от пет метра върху бетонна настилка в „Шибуя“.