Рейн-сан: Последният убиец
- Автор: Эйслер Барри
- Серия: Джон Рейн (John Rain) #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Боевики
Электронная книга - «Рейн-сан: Последният убиец». Краткое содержание книги:
Когато Джон Рейн, американски японец и „наемен убиец със съвест“, узнава, че бившата му любовница Мидори отглежда детето им в Ню Йорк, той съзира в това шанс за примирие помежду им, може би дори за изкупление.
Но Мидори е наблюдавана от враговете на Рейн и внезапната му поява подлага майката и детето на ужасна заплаха. За да ги спаси, Рейн е принуден да използва същите смъртоносни способности, които се е надявал да остави зад гърба си. С помощта на Тацу, предишен враг и сегашен приятел от японското ФБР, и Докс, бивш снайперист от морската пехота, под чиято добродушно наивна външност се крие не по-малко опасен убиец от Рейн, той се надбягва с времето, за да подмами враговете си на открито и да ги ликвидира веднъж завинаги. За да довърши започнатото, ще му трябва още един съюзник — Дилайла, сътрудничка на израелското разузнаване, която представлява заплаха от съвсем друга категория.
Изпълнен с „напрегнати сцени, достойни за филм на Джери Брукхаймър“, този роман е най-амбициозната и най-увлекателната книга на Бари Айслър до днес.
Тя кимна и влезе. От невидими тонколони се лееше тиха техно музика, а във въздуха се долавяше лек мирис на пури. Дилайла мимоходом огледа костюма на охранителя. Не забеляза издайнически издутини, но дясната му страна не се виждаше, тъй че нямаше как да е сигурна. По-късно щеше да погледне отново.
Намираше се в малката стая, която бе видяла на плана. Обзавеждането беше съвсем скромно — стени с тъмна ламперия, голям квадратен кожен диван без облегалка в средата и кожена скамейка отстрани. Отляво имаше двойна летяща врата, водеща според чертежите към общата зала. Зад дивана в средата видя друга врата — към помещението, където трябваше да е канцеларията. Отдясно слизаха стъпала към тоалетната, а навярно и към сервизното помещение.
Отдясно стояха още двама мъже. Единият беше също сериозен, с вид на охранител, и този път тя забеляза под сакото издутина на бедрото му — не от клетъчен телефон. Другият изглеждаше също тъй мекушав както двамата отвън. Вероятно разпоредител, помисли си тя. Когато някой клиент поиска да си тръгне, този изтичва да му докара колата, а някой от външните влиза. Редуват се. Клиентелата не бива да чака.
Две изумително красиви японки стояха от другата страна на дивана. И двете бяха облечени с изискани халати от златно ламе. Гримът им беше безупречен, а дългите им лъскави коси — навити на сложни високи прически. Изглеждаха стилни, изтънчени и много, много секси.
Дилайла пристъпи към тях и се усмихна неуверено.
— Pardonnez-moi — каза тя. — Parlez-vous francais?2
Жените се спогледаха, после пак се обърнаха към нея. Не, не говореха френски.
— Ъ-ъ-ъ… това е клуб „Шепот“, нали? — попита тя на английски със силен акцент.
Двете кимнаха.
— „Шепот“, да — отговори едната с японски акцент. Добре, и английският им не беше много по-добър от френския.
— Аз съм тук за… работа. Да работя тук — обясни Дилайла.
— Ммм, един момент моля — каза жената, която й отговори, и извади телефон, промърмори няколко думи на японски, после затвори и посочи към дивана. — Моля. Изчакайте малко.
Дилайла благодари и седна. Пак погледна към първия охранител, но все още не можеше да види дясната му страна. Е, другият имаше оръжие, значи можеше да се предположи, че и двамата са въоръжени.
Докато чакаше, тя чу тихо бръмчене. Погледна жените отвъд дивана. Те се загледаха надолу, вероятно към видеоекран, после кимнаха на първия охранител, който също им кимна и отвори вратата. Влязоха двама японци на около петдесет години с кашмирени палта. Жените заобиколиха дивана и се поклониха. Едната пое палтата и ги отнесе в страничната стая, другата придружи мъжете към общата зала. След малко двете жени заеха първоначалните си позиции.
Значи пазачът не виждаше кой стои отвън. Служителките имаха грижата да огледат посетителя, а охранителят приемаше команди от тях. Добре.
След малко през вратата отвъд дивана влезе нова японка. Тя беше по-възрастна — някъде около петдесетте. Беше красива и облечена в черен костюм на „Шанел“, чиято дискретна елегантност определено я вписваше в категорията на ръководството, а не на обслужващия персонал.
Когато жената се приближи, Дилайла стана.
— Мога ли да ви помогна? — попита на английски новодошлата.
— Да — отговори Дилайла, наблягайки на парижкия си акцент. — Бих искала да се кандидатирам за работа.
Жената кимна и я огледа от глава до пети. Личеше си, че одобрява видяното.
— Откъде чухте за нас? — попита жената.
— Откъде чух?…
— За „Шепот“. Този клуб. Как узнахте за нас?
Дилайла помълча, сякаш се мъчеше да си преведе думите, после каза:
— А, в Париж срещнах една симпатична жена. Валери. Тя… тя ми каза за „Шепот“.
Жената се усмихна и кимна.
— А, Вал. Беше много популярна тук. Как е тя?
— Много добре, струва ми се.
— В Париж ли живеете? Или…
— Да, в Париж.
— Значи в Токио сте само на посещение.
— Oui. Да, на посещение.
Жената отново кимна и се позамисли.
— При нас членуват изключителни хора — каза след малко. — Мъже с необичайни богатства и вкусове. Могъщи. Смятате ли, че можете да забавлявате подобни мъже? Знаете ли как… да им доставите удоволствие?
Дилайла отново се позабави, сякаш имаше затруднения с английския.
— Аз харесвам мъжете — заяви прямо.
Жената се разсмя.
— А предполагам, че и те ви харесват. Но, простете ми, английският ви не е много добър, нали?
Дилайла се усмихна сконфузено, сякаш жената бе разкрила нейна тайна.
— Non. Но аз бързо се уча.
Жената пак се разсмя.
— Ще ви се наложи. Трябва да научите и малко японски. Но всичко по реда си. Трябва да разговаряте с господин Куро, а той не е тук тази вечер. Но утре ще бъде. Можете ли да дойдете пак?
2
Извинете ме. Говорите ли френски? (фр.) — Б.пр.