Рейн-сан: Последният убиец
- Автор: Эйслер Барри
- Серия: Джон Рейн (John Rain) #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Боевики
Электронная книга - «Рейн-сан: Последният убиец». Краткое содержание книги:
Когато Джон Рейн, американски японец и „наемен убиец със съвест“, узнава, че бившата му любовница Мидори отглежда детето им в Ню Йорк, той съзира в това шанс за примирие помежду им, може би дори за изкупление.
Но Мидори е наблюдавана от враговете на Рейн и внезапната му поява подлага майката и детето на ужасна заплаха. За да ги спаси, Рейн е принуден да използва същите смъртоносни способности, които се е надявал да остави зад гърба си. С помощта на Тацу, предишен враг и сегашен приятел от японското ФБР, и Докс, бивш снайперист от морската пехота, под чиято добродушно наивна външност се крие не по-малко опасен убиец от Рейн, той се надбягва с времето, за да подмами враговете си на открито и да ги ликвидира веднъж завинаги. За да довърши започнатото, ще му трябва още един съюзник — Дилайла, сътрудничка на израелското разузнаване, която представлява заплаха от съвсем друга категория.
Изпълнен с „напрегнати сцени, достойни за филм на Джери Брукхаймър“, този роман е най-амбициозната и най-увлекателната книга на Бари Айслър до днес.
Взех детектора и поклатих глава.
— Друг път ще ти разкажа тази история.
Тя кимна и разтърка очи.
— Трябва да дремна.
— Права си — съгласих се. — Утре можем да довършим планирането. Защо не поспиш, докато можеш? Обади ни се, като станеш.
— Добра идея — отвърна тя и се изправи.
Аз също станах.
— Ще те изпратя до хотела.
Дилайла поклати глава.
— Засега по-добре да стоим настрани един от друг.
Отново не знаех какъв е истинският мотив — личен или професионален, но не беше нито времето, нито мястото да го обсъждаме.
— Добре — кимнах.
Докс също стана. Протегна ръка и Дилайла я стисна.
— Чудесно е, че те поканиха да се върнеш утре, и не съм изненадан — каза той. — Наистина чудесно се справи тази вечер, на непознат терен и без сериозна подготовка, това е факт.
Тя се усмихна мило.
— Благодаря, Докс.
— Нашият славен водач също мисли така — добави той. — Както споменах и преди, не е твърде приказлив за тия неща.
Усмивката на Дилайла посърна и тя колебливо кимна, сякаш казваше: „Хайде да не подхващаме тая тема, бива ли?“ Аз бях по-прям и му хвърлих поглед в стил: „Стига глупости!“ Но той не мирясваше.
— Да, ако можеше да го видиш първия път, когато го прегърнах. Беше толкова напрегнат, че се уплаших да не припадне. Втория път го понесе малко по-леко. И да пукна, ако не почна да му харесва някъде след четвъртия-петия път. Сега се вкисва, ако минат няколко дни, без да му пусна ръка.
Дилайла закри устата си с длан и наведе глава. Няколко секунди стоя съвсем неподвижно, после избухна в смях. Погледнах Докс, наполовина смаян, наполовина вбесен от непрестанните му щуротии, но той дори не забеляза, защото също се смееше.
Нищо не можех да сторя, освен да стоя така, докато смехът им ставаше все по-силен. Докс бършеше насълзените си очи и повтаряше: „Извинявай, извинявай“, а Дилайла беше прегърнала раменете си и цялата се тресеше.
След като трая неприятно дълго, смехът им стихна. Дилайла дълбоко си пое дъх на няколко пъти, после ми каза:
— Утре ще ти се обадя.
Кимнах.
— Да. Разбрано.
— Лека нощ — пожела й Докс и усетих, че още се мъчи да сподави смеха.
Тя успя да излезе, без отново да се разсмеят, но имах чувството, че едва е удържала до асансьора. Погледнах Докс.
— Извинявай, мой човек, извинявай — рече той. — Просто в теб има нещо, което ме предизвиква!
— Мисля, че това се нарича „прехвърляне на вината върху жертвата“.
— Добре де, посмей ми се и ти, задето хванах травестита Тиара, ако от това ще ти олекне.
— Не, на теб ще ти олекне. Затова няма да го направя.
— А, много си жесток, Джон Рейн, много жесток — поклати глава той и този път нямаше как да се удържа.
Избухнах в смях.
34.
На другата сутрин минах набързо покрай „Шепот“ — обикновен жител на квартала, излязъл за ранен крос с маратонки, спортен екип и ниско нахлупена шапка в хладното утро.
Притичах по една от уличките зад клуба. Като знаех работното им време, не ми се вярваше някой от служителите да е наоколо толкова рано, но и да ме видеха, никой не би обърнал внимание на човек по анцуг, търсещ къде да пусне една вода.
В подкрепа на това прикритие, аз спрях и почнах да разкопчавам долнището, като същевременно се оглеждах за камери. Не видях нищо, освен глуха бетонна стена с авариен изход отляво — гладка стоманена плоча без дръжка или някакво друго приспособление.
Оправих долнището и се приближих до вратата. Както очаквах, пантите бяха от външната страна. Един стоманен лост, забит отдолу под ъгъл, би свършил работа.
Продължих сутрешния си крос и спрях в парка Аояма да се обадя на Тацу в болницата. След няколко сигнала чух глух глас, почти стон:
— Хай.
— Аз съм — казах. Господи, гласът му звучеше ужасно. — Извинявай, че те безпокоя.
Той дълго мълча и усещах, че се мъчи да си поеме дъх. Накрая изхъхри:
— Да ме безпокоиш ли? Точно тия обаждания чакам. И посещенията на внука си.
— Имаш ли нови вести за срещата довечера?
— Да, информаторът току-що потвърди. Нищо чудно, че ме боли, не ме оставяте да поспя. Срещата е в десет вечерта.
— Добре. Приключихме с началното проучване. И довечера наистина ще имам човек вътре.
— Какво друго ти трябва от мен?
— Както ти казах миналия път, някой с правото да спре тока по мой сигнал.
— Искаш лампите да изгаснат?
— Да.
— А резервният генератор?
— Въпросът е уреден.
— Имам човек, който може да ти помогне. Но… ще трябва да действаш бързо.
— Какво искаш да кажеш?
— От подстанцията, до която има достъп моят човек, няма как да изключи тока в отделни сгради. Само в целия квартал. А ако електроснабдяването в цял токийски квартал спре за повече от две минути, правилникът изисква произшествието да се разследва.