Рейн-сан: Последният убиец
- Автор: Эйслер Барри
- Серия: Джон Рейн (John Rain) #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Боевики
Электронная книга - «Рейн-сан: Последният убиец». Краткое содержание книги:
Когато Джон Рейн, американски японец и „наемен убиец със съвест“, узнава, че бившата му любовница Мидори отглежда детето им в Ню Йорк, той съзира в това шанс за примирие помежду им, може би дори за изкупление.
Но Мидори е наблюдавана от враговете на Рейн и внезапната му поява подлага майката и детето на ужасна заплаха. За да ги спаси, Рейн е принуден да използва същите смъртоносни способности, които се е надявал да остави зад гърба си. С помощта на Тацу, предишен враг и сегашен приятел от японското ФБР, и Докс, бивш снайперист от морската пехота, под чиято добродушно наивна външност се крие не по-малко опасен убиец от Рейн, той се надбягва с времето, за да подмами враговете си на открито и да ги ликвидира веднъж завинаги. За да довърши започнатото, ще му трябва още един съюзник — Дилайла, сътрудничка на израелското разузнаване, която представлява заплаха от съвсем друга категория.
Изпълнен с „напрегнати сцени, достойни за филм на Джери Брукхаймър“, този роман е най-амбициозната и най-увлекателната книга на Бари Айслър до днес.
Отиде до сервизното помещение. Стоманена врата, панти от външната страна, ключалката вероятно беше с пет щифта. Тя опита бравата и не се изненада, като откри, че е заключена. Едва ли вътре имаше някой, но тя все пак почука, готова да се престори на съвсем неосведомена кое е тоалетна и кое сервизно помещение, ако по някаква невероятна случайност отвътре изникнеше човек. Но не се появи никой.
Тя се озърна към стълбището, после мушна пиличката в ключалката и леко я завъртя, за да обере луфта. След това пъхна шперца и го раздвижи напред-назад върху щифтовете. След миг дръжката поддаде и Дилайла се озова вътре.
Беше тъмно, но тя напипа ключа за осветлението и го щракна. Веднага видя резервния генератор, завинтен за пода близо до външната стена. Приближи се и го огледа по-внимателно. Дизелов двигател, дигитално табло за управление, можеше да го спре по всяко време. Ако имаше затруднение с командите, можеше просто да прекъсне проводниците. Не се тревожеше, че по-късно ще разберат за саботажа.
Огледа се за табло с предпазители, което би й предложило други варианти. Но не видя. Навярно се намираше горе в кабинета и следователно бе недостъпно за техните цели.
Изключи лампата, излезе навън и провери дали вратата се е заключила зад нея. После изтича в една от кабинките на дамската тоалетна, скри шперца и извади слушалката. Сложи си я и приведе глава.
— Аз съм — рече тя. — Добре ли приемате?
— Ясно и чисто — отговори веднага Рейн.
— Разбрано — добави Докс.
— Добре. Сега си тръгвам.
Тя пъхна слушалката обратно в чантата и пусна водата. Излезе от кабинката и се погледна в огледалото. Вече отново бе влязла в ролята. Тогава се отправи към стълбището.
Жените бяха излезли пред дивана да подадат палтата на гост японец и една от компаньонките. Явно някой бе успял да се спазари тази вечер. Една от жените натисна бутона, за да излезе Дилайла. Охранителят се поклони и отново й задържа вратата.
Докато наближаваше края на външната пътека, един от служителите изтича покрай нея към клуба. Тя се върна назад и стигна до завоя тъкмо навреме, за да види как човекът вади изпод сакото си магнитна карта и я размахва пред четеца. После пак прибра картата и Дилайла разбра, че я носи на верижка около врата си. Вратата започна да се отваря и Дилайла се отдръпна, за да не я забележат.
Другият служител стоеше отвън и държеше отворената врата на синьо „Бентли-Континентал“. Включеният двигател тихо мъркаше.
Приятно пътуване, помисли си Дилайла. Усмихна се на служителя и се отдалечи.
33.
Половин час след като Дилайла се върна от клуба, тримата се събрахме в хотелската стая на Докс. Тя ни осведоми за всичко: разположение на входовете и изходите, процедури за влизане; охрана и посрещачи; резервен генератор. Не беше пропуснала нищо и помнеше всички необходими подробности. Това не ме изненада.
— Разположението е добро — отбеляза тя, когато ние с Докс приключихме с въпросите. — Можем да го контролираме. Единственото, което не успях да проверя, е аварийният изход от общата зала на партера. Видях го, но нямаше как да го изпробвам. Онзи в мазето обаче се отваря навън с хоризонтален лост. Но отпред има камера и някакъв надпис на лоста. Предположих, че при отваряне ще се включи аларма, затова не опитах. Ето.
Тя извади телефона си, натисна няколко бутона и ми го подаде.
— Какво ще кажеш?
Наложи се присвия очи, но успях да разчета йероглифите.
— Да — потвърдих. — Точно това е, което си предположила. Браво на теб — замислих се, след това продължих: — Най-вероятно и другата врата действа по същия начин. Аварийните изходи в обществените сгради се поставят според определени правила. Винаги се отварят навън чрез натискане на лост. Значи можем да ги залостим отвън с най-обикновен стоманен прът. Ще проверя утре, когато отида да разузная наоколо.
— Мястото е впечатляващо — каза Дилайла. — Много изискано и работи като часовник. А жените са потресаващи. До една.
— Хрумна ми нещо — обади се Докс. — Може би трябва лично да разузная обстановката вътре. Не е зле да погледне и втори човек, нали разбирате.
Стрелнах го с поглед. Той сви рамене.
— Недей да се дразниш. Няма нищо лошо човек да си харесва работата.
Дилайла бръкна в чантата си и извади детектора на Хари.
— Заповядай. Да не го забравя.
— Може да ти потрябва утре вечер… — започнах аз.
— Не, вече си свърши работата. И то много добре. Задейства се във вестибюла и от камерата в мазето срещу аварийния изход, през останалото време мълча. Сега разбирам защо ти е сантиментален спомен.