Ковачница на мрак
- Автор: Эриксон Стивен
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-474-1
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ковачница на мрак». Краткое содержание книги:
— Тази вихрушка от звезди — заговори неочаквано Драконъс — бележи нахлуването на светлината в мрака. Тези звезди, те са далечни слънца, огряват със светлината си далечни, непознати светове. Светове може би не много по-различни от този. Или неимоверно различни. Все едно. Всяка звезда кръжи по пътя си към центъра, а в този център има смърт — смъртта на светлината, смъртта на самото време.
Раскан мълчеше стъписано. Не беше чувал подобни идеи. В това ли вярваха учените в Карканас?
— Тайст се чувстват удобно, затънали в невежеството си — каза Драконъс. — Не си въобразявай, сержант, че такива неща се обсъждат в двора. Не. По-скоро си представи възвишената сфера на учени и философи като не много по-различна от гарнизон войници, затворени твърде дълго сами. Мизерни, користни, озлобени с амбициите си, общност на измяна и ревниво пазени предразсъдъци. Титлите са като мазки тънка боя върху грозен камък — цветът може да изглежда красиво, но това, което е под него, не се променя. Само по себе си знанието няма никаква стойност — то е броня и меч, и бронята макар да защитава, също изолира, и мечът може да замахне вярно, но може и да нарани владелеца си.
Раскан разбърка супата, обзет от странно притеснение. Нямаше свои мисли, които да изрече, нямаше мнения, които да не издадат глупостта му.
— Прощавай, сержант. Аз те смутих.
— Не, милорд. Но такива идеи наистина ме объркват.
— Не бях ли достатъчно ясен? Не позволявай титлата учен, поет или лорд да те смути прекалено. И по-важното — не се поддавай на заблудата да си въобразиш, че такива мъже и жени са по-извисени или някак по-умни, или с по-чиста почтеност или идеал, отколкото теб или който и да е човек от простолюдието. Живеем в свят на маски, но всички усмивки зад тях са еднакво окаяни.
— Усмивки ли, милорд?
— Както се хили куче, сержант.
— Кучето се хили от страх, милорд.
— Точно така.
— В такъв случай всеки живее в страх?
Светлината на огъня едва достигаше до грамадния мъж, застанал до Раскан, а дълбокият глас, дошъл от тази смътна фигура, прозвуча откровено и малко ядно.
— Бих казал, повечето пъти — да. Страх, че нашите мнения може да бъдат оспорени. Страх, че начинът, по който виждаме нещата, може да бъде наречен невежествен или дори пагубен. Страх за личностите ни. Страх за нашето бъдеще или съдба. За нашия миг на смърт. Страх да не се провалим във всичко, което се стремим да постигнем. Страх да не бъдем забравени.
— Мрачен свят описвате, милорд.
— О, има уравновесявания, понякога. Смътни, мигновени. Поводи за радост. Гордост. Но после страхът се връща пълзешком. Винаги се връща. Кажи ми, сержант, когато беше дете, страхуваше ли се от тъмнината?
— Допускам, че всички се страхуваме, милорд. Докато все още не сме много повече от кутрета.
— И какво в тъмнината те плашеше?
Раскан сви рамене. Очите му се впериха в мигащите пламъци. Беше малък огън, бореше се да остане жив. Когато и последните съчки догоряха, въглените щяха да грейват и гаснат, докато най-сетне не изстинат.
— Неизвестността, предполагам, милорд. Където може да се спотайват разни неща.
— Но Майка Тъма я избира като одеяние.
Дъхът на Раскан замръзна в гърдите му.
— Вече не съм дете, милорд. Нямам причина да се боя от това.
— Чудя се понякога дали тя е забравила детството си. Не е нужно да казваш нещо по въпроса, сержант. Късно е. Мислите ми витаят. Както каза, вече не сме деца. Тъмнината не таи никакви ужаси. Времето, когато неизвестното ни застрашаваше, е зад гърба ни.
— Милорд, можем вече да оставим това да изстине — каза Раскан, вдигна с ножа си котлето от пламъците и го постави на земята.
— По-добре иди при другите — каза Драконъс. — Преди месото да е станало на черна кожа.
— А вие, милорд?
— След малко, сержант. Ще погледам още малко тези далечни слънца. Ще поразсъждавам за непознатия живот под светлината им.
Раскан се надигна и натъртените му от ездата мускули изохкаха от болка. Поклони се на лорда си и тръгна към другия огън.
Аратан отвори очи. Беше тъмно. Усети, че лежи притиснат до нечие топло тяло, едновременно меко и стегнато, плътно като обещание, и подуши смътни ухания в затаения нощен въздух. Постелята му бе споделена и до него спеше Ферен.
Сърцето му се разтуптя.
От лагера не идваше никакъв звук. Дори конете се бяха смълчали. Той примига, зяпна нагоре към въртопа от звезди и намери всички най-ярки сред тях на полагащите им се места. Помъчи се да мисли за по-обикновени неща, да не обръща внимание на топлото тяло, отпуснато до него.