Ковачница на мрак
- Автор: Эриксон Стивен
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-474-1
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ковачница на мрак». Краткое содержание книги:
Бяха му отнели крака. Той на свой ред щеше да отнеме живота им.
„Ледът се е пропукал под мен. Пропаднал съм и изпитвам такъв студ… Но това е студът на омразата и вече не се боя.“
Раскан дойде при него с подути от безсъние очи и постави на земята почернялото от сажди котле.
— Закуската, учителю.
— Много си мил, сержант. Кажи ми, момчето ужасно ли е пострадало?
— Не е чак толкова зле, учителю. Ринт обясни, че ако не бил тежкият шлем, почти нямало да пострада.
— Хм. Не се бях сетил.
— Да не говорим повече за това, учителю. Трябва да хапнеш супа — не ми харесва, че си толкова пребледнял.
— Разбира се, сержант. Благодаря ти.
„Трябваше да замахна по-силно.“
Когато се събуди отново, я нямаше. Главата му пулсираше от болка зад челото и очите ужасно го заболяха, щом примига, за да прогони съня. Вслуша се в шума от движещите се хора из лагера, чу пръхтенето на Каларас, тежко като тътен по коравата земя, от което трепереха пръст и камъни. Долавяше миризмата на дим и печено. Макар утринното слънце да грееше топло, той трепереше под одеялата.
Събитията от предния ден и отминалата нощ бяха объркани в ума му. Помнеше кръв и струпани около него хора. Лица, които го гледаха отгоре безизразни като маски, равнодушни, но с готова да избликне жестокост. Щом си спомни кръвта по лицето си, усети как се върна срамът, който го дебнеше, откакто бяха тръгнали на път.
И все пак през тези чувства се просмукваше възбуда, а за Ферен нямаше маска, само тъмнина, изпълнена с топлина и след това — зной, ухаещо селение от бързи дихания и мека плът. Нищо такова не бе изпитвал досега. О, изливаше се в чаршафите си вече от няколко години и в достигането на това облекчение имаше наслада, но си беше въобразявал, че е просто случайност, докато не порасне достатъчно, за да е готов да направи дете… макар че представата за това беше смътна.
Вече не. Зачуди се дали коремът й ще се издуе и от това движенията й ще станат тромави, а настроенията променливи — приказките сред войниците, с които се бе упражнявал, намекваха за това. „Стават невъзможни, нали? Жена с дете има броня в очите и триумф в душата. Бездната да ни е на помощ.“
Чу стъпки и извърна глава към приближаващия се сержант Раскан.
— Аратан, съвзе ли се?
Той кимна.
— Реши се да те оставим да поспиш — днес ще яздим, макар и не толкова бързо, колкото сигурно би искал баща ти. Все едно, ако си в състояние, смятаме днес да стигнем до реката. Сега трябва да се нахраниш.
Аратан се надигна и погледна към Пограничните мечове, насядали при огъня си. Видя само Ринт и Ферен. Виле и Галак не се виждаха никакви. Огледа бързо лагера и откри, че и Сагандер го няма. Изведнъж го обзе страх.
— Сержант, учителят… умря ли?
„Гроб ли му копаят?“
— Не — отвърна Раскан. — Карат го до Ейбара Делак, където ще остане, докато се върнем. Тръгнаха рано тази сутрин.
Отново го обзе горчив срам. Изправи се, без да може да погледне Раскан, и придърпа одеялата около себе си. Гледката за миг се завъртя и отново се закрепи пред очите му. Болката в черепа му беше толкова жестока, че го накара да изохка.
Раскан посегна да го подкрепи, но Аратан се отдръпна.
— Добре съм, благодаря. Къде е нужникът?
— Ей там. Внимавай с ръба на дупката — изкопахме я набързо.
— Добре — отвърна Аратан и тръгна натам.
Баща му се грижеше за Каларас и все още не бе погледнал към него, но Аратан не го и очакваше. Синът му бе съсипал живота на един верен учител, служител от дълго време в дома му. Спомни си за възбудата на Сагандер, когато бе разбрал, че го вземат на това пътуване, и споменът го ужили жестоко. Нищо чудно, че Драконъс беше вбесен.
Нужникът беше зад някакви папрати и щом ги заобиколи, той замръзна. Дупката наистина беше плитка и грубо изкопана.
Кракът на Сагандер лежеше в нея като свещен дар, в гнездо от прогизнали от кръв парцали. Други бяха идвали вече тук и изпражненията им бяха зацапали бледата безжизнена плът.
Аратан зяпна отрязания крайник. Голото стъпало беше бяло като сняг и първите дневни мухи вече пълзяха по него, твърдите криви нокти бяха жълти като венчелистчета на прещип, изтънелите вени под тънката кожа бяха почти сиви. От другия край стърчеше натрошена кост, обкръжена от разкъсана плът. Около коляното бяха плъзнали синини.
Той извърна поглед, заобиколи дупката и продължи няколко крачки в папратта.
Разбира се, щяха да го заровят, щом вдигнеха лагера. Но хранещите се с мърша зверове все пак щяха да го намерят. Лисици, врани, диви кучета. Щом вятърът се надигнеше и понесеше миризмата на кръв и смърт, много след като той си заминеше оттук със спътниците си, те щяха да дойдат и да започнат да ровят.