Ковачница на мрак

Пролог

… тъй че ти ме намери и искаш да научиш сказанието. Когато поет заговори за истина на друг поет, каква надежда има истината? Да те попитам следното тогаз. Намира ли човек спомен в измислицата, или ще съзреш измислица в спомена? Кое от двете се кланя в раболепие пред другото? Ще бъде ли претеглено величието единствено в подробностите? Навярно, стига подробностите да съставяха цялата тъкан на света, стига темите да не бяха нищо повече от съчетаване на списъци, съвършено подредени и безупречно предадени. И стига да коленичех пред измислицата, сякаш е съвършено изваяният спомен.

Приличам ли на човек, който би коленичил?

Няма единствени сказания. Нищо, което изпъква със своята единственост, не заслужава да се гледа. Двамата с теб знаем това. Бихме могли да съставим хиляда свитъка, изреждащи живота на онези, които вярват, че всеки от тях е и начало, и край, онези, които вместват целостта на вселената в дървени кутийки, а сетне ги пъхат под мишница — виждал си ги да минават покрай теб, сигурен съм. Имат къде да отидат и където и да е това място, е, то се нуждае от тях, и ако не се сбъдне съдбоносното им пристигане, то мястото ще престане да съществува, разбира се.

Циничен ли е смехът ми? Подигравателен? Въздишам ли, напомням ли си за пореден път, че истините са като семена, скрити в пръстта, и грижиш ли се за тях, кой би могъл да каже що за живот ще избуи пред очите ти? Предричането е глупост, войнствените уверения — жалки. Но всички тези аргументи вече са зад нас. И да сме ги изричали някога пламенно, било е отдавна, в друг век, когато и двамата бяхме по-млади, отколкото мислехме, че сме.

Това сказание ще бъде за самата Тиам, същество с много глави. Присъщо ми е да нося маски и да говоря с множество гласове през устни, които не са мои. Дори докато имах зрение, да виждам през две очи бе като изтезание, защото знаех — можех да го усетя в душата си, — че ние, с единственото си зрение, пропускаме повечето от света. Не можем да го избегнем. Това е препятствието ни пред разбирането. Може би единствено поетите искрено негодуваме против това състояние на битието. Все едно. Каквото не си спомня, ще измисля.

Няма единствени сказания. Живот в самота е живот, забързан към смърт. Но един слепец никога не бърза. Той върви пипнешком, както се полага за един несигурен свят. Тъй че ме приеми като метафора, превърнала се в реалност.