Ковачница на мрак

Аратан не беше съвсем сигурен доколко разбра сержанта, но все пак кимна.

Раскан му подаде юздите и каза:

— Сега ми дай тази чиния — радвам се да видя, че имаш апетит — и иди при баща си. Иска да говори с теб.

Аратан знаеше, че този момент ще дойде. Тръгна, като дърпаше Бесра след себе си, но Раскан го спря:

— Чакай, Аратан… — Взе одеялото от раменете на момчето. — Аз ще го навия. — Подсмихна се. — С него приличаш на селянин.

„Селянин. Да. Който ще застане засрамен пред господаря си.“

— Яхвай коня — каза баща му, щом Аратан стигна до него. — Тази сутрин ще яздиш с мен.

— Да, сър.

Едва намери сили да се качи на седлото, а щом намести крака в стремената, го изби лепкава пот… и осъзна, че не носи бронята и шлема си.

— Сър, не съм снаряжен…

— Засега. Ринт прибра снаряжението ти. Ще водим колоната. Хайде.

Усещането беше странно — да язди до баща си — и той се почувства безнадеждно непохватен. Липсваше му лекотата, така присъща на Драконъс.

— Сагандер ти дължи живота си — каза баща му.

— Сър?

— Два пъти всъщност. Макар и замаян от удара му, все пак си съобразил да дръпнеш Хелар назад. Иначе тя щеше да счупи черепа на онзи глупак с един ритник, да го пръсне като яйце на уртен. Браво за това. Но ще говоря за втория път, когато спаси живота му.

— Сър, казах нещо непра…

— Попитал си дали не си моята слабост, Аратан. Нищо безчестно няма в този въпрос. Как би могло? Проблемът засяга живота ти в края на краищата. Не е ли твое право да се чудиш за мястото си на света? Нещо повече, въпросът ти е проницателен и това ме радва.

Аратан не каза нищо.

След дълга пауза Драконъс продължи:

— Досега в теб нямаше нещо, което да ме впечатли… Кажи ми, смяташ ли, че гризането на пръстите е подходящо за мъжа, който си станал? Този навик дори пречи на способността ти да боравиш с меча и ако продължиш така, Аратан, като нищо може да те убие. Ръката, която държи меча, трябва да е здрава, иначе няма да постигаш каквото искаш.

— Да, сър. Съжалявам.

— Пък и жените още повече ще харесват ласката ти по нежни места — изсумтя Драконъс.

Нещо сякаш го удари отвътре. Ферен беше докладвала на баща му. Подробно. Беше изпълнила заповедта на господаря си. Принадлежеше на Драконъс, също както Ринт и сержант Раскан — всички тук, освен самия Аратан, бяха просто продължение на волята на баща му. „Като оръжия, а ръката на баща ми определено е здрава. Воля, подчинена на дело, и няма място за слабост.“

— Съжалявам, че Сагандер пострада — каза той унило.

— Ти си го надраснал, Аратан. Хелар е права, че се е отнесла така пренебрежително с него — разбрала е мислите ти преди ти сам да си ги проумял. Запомни това и в бъдеще й се доверявай.

— Да, сър.

— Боли ли те главата, Аратан? Мисля, че Ринт има върбова кора.

— Не, сър. Не ме боли.

— Бързо се оправяш значи. Още една твоя дарба може би, толкова добре скрита досега.