Ковачница на мрак

Обядът внезапно приключи и всички започнаха да се приготвят да продължат прехода. Аратан се забърза към Бесра… и видя, че вместо него Раскан е приготвил Хелар. Стъпките му се позабавиха, а след това Ферен се озова до него, загледана в бойната кобила.

— Страшничка е — каза тя. — Но виж очите й — знае, че си неин господар и защитник.

— Няма нищо, от което да мога да я защитя.

— Но има, поне според нея.

Той я погледна.

— Какво?

— Жребецът на баща ти. Вярно, ръката на лорда здраво държи Каларас. Но тази кобила разчита на теб. Така е при животните. Вярата надвива логиката и за това имаме късмет. Но виждам, че е доста висока — дай да ти помогна да я яхнеш.

— Защо правиш това? — попита той изведнъж: думите излязоха от устата му преди да е успял да ги спре.

Тя се напрегна от въпроса му.

— Баща ми те повика — видях го. Той ли ти каза да се държиш мило с мен?

Ферен въздъхна и извърна очи.

— Това изобщо не е по негова заповед.

— Тогава какво ти каза?

— Това ще си остане между него и мен.

— Свързано ли е с мен?

В очите й проблесна гняв.

— Дай си крака да те повдигна, момче, или пак ще ни караш да чакаме?

Вдигането му на седлото като че ли не й струваше никакво усилие. А щом приключи с това, тя се обърна и отиде при другите.

Искаше му се да й извика да се върне. Чу как гласът му отекна в ума му, думите прозвучаха жално и тънко като на дете. Сприхаво дете при това. Но съмненията го бяха завладели и с тях изпита дълбоко унижение, парещо и задушаващо. Нима баща му вярваше, че за сина му ще трябва женско внимание? Нима щяха да продължат да се държат закрилнически с него?

„Възможно е да повярваш, че не те искам, Аратан.“ Това бяха думите му в Залата на кампаниите.

„Но ти не ме искаш. Затова ме подхвърляш на когото си избереш.“

— Ученик! До мен!

Аратан смуши Хелар в тръс. Кобилата застъпва тежко, крачките й бяха много по-различни от плавния ход на Бесра. Освен Сагандер на поляната не беше останал никой.

„Тя щеше много повече да ми хареса без намесата ти, татко. Не всяка жена трябва да се кара насила да ми става майка. Защо изобщо се месиш в живота ми? Прогони ме. Ще го приема с радост. Междувременно ме остави на мира.“

— Тя не ти мисли доброто, Аратан. Слушаш ли ме? Не й обръщай повече внимание. Обърни й гръб.

Той се намръщи на учителя си, изненадан от ревността му.

— Те носят въшки. Болести.

— Да, сър.

— Аз съм ти спътникът в това пътуване, разбрано?

— Колко остава, докато стигнем в Ейбара Делак?

— Николко. Заобикаляме.

— Защо?

— Защото лорд Драконъс иска така. Стига въпроси! Време е за урок. Темата ни ще е слабост и желание.