Ковачница на мрак

— Намекна, че той е вашата слабост, милорд.

— А как се стигна до това изказване, учителю?

С накъсани и задъхани фрази Сагандер обясни същината на урока и последвалия разговор.

— Защитих честта ви, милорд — повтори накрая. — Като ваш слуга…

— Учителю, чуй ме добре. Нямам нужда да защитават честта ми. Освен това момчето е било право. Трябвало е да го похвалиш за проницателността му. Най-сетне Аратан е показал нещо, което мога да уважавам.

Сагандер го зяпна. А Драконъс продължи неумолимо:

— Момчето е умно. Нещо повече, прозрял е користта, криеща се зад твърденията ти. Бедните носят слабостта в себе си? Заради някакво съмнително изкушение на желанието? Старче, ти си глупак! Трябваше да го разбера много по-рано… Аратан е бил прав… е прав. Той наистина е моята слабост — защо според теб го водя сега колкото мога по-далече от Карканас?

— Милорд… не разбирам…

— Слушай добре. За това, че ми даваш този едничък повод да уважавам сина си, имаш благодарността ми. Точно тази благодарност сега спасява живота ти, учителю. За това, че удари сина ми, няма да бъдеш изкормен и одран и кожата ти няма да бъде разпъната на стената на имението ми. Вместо това ще бъдеш откаран в Ейбара Делак, за да те изцерят, и ще дам още няколко указания по този въпрос, преди да се разделим. Ще останеш в селския клон на манастира Йедан, докато се върнем, след което ще ме придружиш до имението. Там ще събереш всичките вещи, които цениш, и ще напуснеш, за да не се върнеш никога повече. Ясно ли е всичко това, учителю?

Сагандер кимна онемял.

Драконъс се изправи и заговори по-високо.

— Сержантът ти сготви супа от кръв. Загубил си твърде много своя кръв и трябва да се възстанови. След като вече си буден, ще наредя на Раскан да те нахрани.

Старецът извърна глава след отдалечаващия се лорд. Тъмна буря забушува в ума му. Мъжът, чиято чест бе защитил, щеше да го унищожи. Екзекуцията щеше да е много по-добра съдба. Сега лордът беше убил репутацията и реномето му, всичко това — в името на древната забрана да се удря благородник. „Но Аратан не е благородник. Той е копеле.

Удрял съм го безброй пъти, както се полага на един опак, негоден ученик. Той не е благородник!

Ще се противопоставя на това. В Карканас. Ще се оплача пред закона!“

Но знаеше, че няма да го направи. Щяха да го държат в изолация месеци наред, навярно и повече, в манастирска килия в Ейбара Делак. И жарта на възмущението му щеше да угасне, а дори и да я подклаждаше, да я разпалваше всеки път, щом се опита да раздвижи крака, който вече не съществуваше, докато се върне най-сетне в Карканас, разказът за позора му щеше отдавна да го е изпреварил. Щяха да му се подиграят, да се надсмеят над справедливите му претенции и щеше да вижда ликуването в очите на съперниците си отвсякъде.

Драконъс наистина го бе унищожил.

„Но имам други пътища. Хиляда стъпки до мъстта, или десет хиляди, все едно. Ще я имам накрая. Аратан. Ти ще си първият, който ще плати за това, което ми причини. А после, когато изстинеш като глина, ще издебна баща ти. Ще се погрижа да бъде унизен и сломен. Ще видя одраната му кожа набучена над портите на самия Карканас!“