Хроника на птицата с пружина

�ършил гимназия, отишъл да помага на братята си, които работели в печатницата на бащата. Беше най-малкият от трима братя, най-големият от които бил убит преди две години в Китай. Обичаше да чете, всеки свободен миг гледаше да се свие някъде и да разлисти будистка книга. Както вече ви обясних, Хонда нямаше абсолютно никакъв боен опит, но само с една година обучение бе станал изключителен войник. Във всеки взвод винаги има по един-двама такива търпеливи и издръжливи воини, които изпълняват чинно задълженията си, без да роптаят, физически силни, с остра интуиция, те начаса разбират какво им казваш и изпълняват. Хонда беше такъв. И понеже беше обучаван за кавалерист, знаеше най-много за конете, затова се грижеше за шестте жребеца, които водехме с нас. И го правеше невероятно. Понякога ни се струваше, че усеща и най-дребните нужди на конете. Сержант Хамано веднага призна способностите на ефрейтор Хонда и без всякакво колебание го оставяше да се нагърбва с едно или друго. Та за такъв случайно подбран отряд постигнахме изключително висока степен на разбирателство. И именно защото не бяхме редовна част, си спестявахме уставните формалности. Чувствахме се толкова добре един с друг, сякаш ни бе събрала кармата. Точно заради това Хамано споделяше с мен неща, каквито сержант никога не би изрекъл пред офицер. „Я ми кажи, лейтенанте — рече ми той веднъж, — какво мислиш за този тип Ямамото?“ „Готов съм да се обзаложа, че е от тайните служби — отвърнах аз. — Всеки, който говори толкова свободно монголски, е професионалист. И познава на пръсти района.“ — „И аз така мисля. Отпърво ми се струваше, че може би е от разбойниците, от мародерите, свързани с висшето командване, но сега виждам, че не е. Познавам ги ония негодници. Надуват ти главата с празни приказки, половината от които са си съчинили. И бързо натискат спусъка. А този Ямамото не е случаен човек. Смелчага е. Сто на сто е от висшите офицери. Надушвам ги от километър. Подочух, че армията се опитвала да сформира секретна тактическа част от монголци, вербувани сред обучените от руснаците подразделения, и че са прехвърлили неколцина от нашите офицери, които да ръководят операцията. Ямамото може би е свързан с това.“ Ефрейтор Хонда стоеше малко по-встрани на пост, държеше пушката. Аз бях оставил браунинга до себе си, така че по всяко време да ми е подръка. Сержант Хамано си беше изул гетите и си разтриваше краката. „Това, разбира се, са само догадки — продължи той. — Монголецът, когото видяхме, може би е антисъветски настроен офицер от армията на Външна Монголия, който се опитва да установи тайно връзка с японските части.“ „Възможно е — съгласих се аз. — Но все пак внимавай какво говориш. Това може да ти струва главата.“ „Знам, лейтенанте, не съм чак толкова глупав. Споделям го само между нас. — Той ме озари с усмивка и пак стана сериозен. — Но ако е истина, положението си е напечено. Това може да означава война.“ Кимнах. Външна Монголия уж беше независима страна, всъщност обаче бе по-скоро сателитна държава, подчинена на Съветския съюз. С други думи, не се различаваше особено от Манджоу-го, където Япония държеше юздите на властта. Но както всички знаеха, във Външна Монголия имаше антисъветска фракция и благодарение на тайните си връзки с японската армия в Манджоу-го хора от нея бяха организирали няколко бунта. Ядрото на размирниците се състоеше от военни от монголската армия, недоволни от своеволията на съветските офицери, от земевладелци, които се противопоставяха на насилственото коопериране, и от свещеници лами, наброяващи над сто хиляди души. Единствената външна сила, към която антисъветската фракция можеше да се обърне за помощ, беше японската армия, разположена в Манджоу-го. Като азиатци те ни чувстваха по-близки, отколкото руснаците. Преди година, през хиляда деветстотин трийсет и седма, в столицата Улан Батор бе разкрит заговор за широкомащабно въстание и се проведе голяма чистка. Хиляди военни и свещеници лами бяха екзекутирани като контрареволюционни елементи, поддържащи тайни връзки с японската армия, но антисъветските настроения продължаваха да тлеят. Така че нямаше нищо странно японски офицер от разузнаването да прекоси река Халха и да осъществи тайно връзка с антисъветски настроен офицер от армията на Външна Монголия. За да осуети подобни връзки, монголската армия беше изпратила охранителни отряди, които постоянно обикаляха местността, отстояща на десетина-двайсет километра от границата с Манджоу-го, но територията бе прекалено голяма и те не бяха в състояние да я държат цялата под наблюдение. Дори и въстанието да успееше, бе очевидно, че съветската армия веднага ще се намеси и ще потуши контрареволюционната им дейност, а ако това се случеше, размирниците щяха да поискат помощ от японската армия, което щеше да се превърне в повод Квантунската армия да се намеси. Ако превземеше Външна Монголия, тя щеше да забие нож в гърба на руснаците, които се стремяха да развият Сибир. Дори и генералният щаб към императора да се опиташе да я възпре, командването й нямаше да допусне да му се изплъзне такава възможност. Това щеше да доведе не до пограничен сблъсък, а до истинска война между Съветския съюз и Япония. Ако такава война избухнеше на границата между СССР и Манджурия, Хитлер щеше да отговори, като нахлуе в Полша и Чехословакия. Точно това имаше предвид сержант Хамано, когато спомена, че има опасност да започне война. На другата сутрин слънцето изгря, а Ямамото още не се беше върнал. Падна ми се аз последен да стоя на пост. Взех пушката на сержант Хамано, седнах на една по-висока дюна и загледах източното небе. Изгревът в Монголия беше изумителен. На хоризонта в миг се появи едва забележима черта, увиснала в мрака, после чертата започна да се мести нагоре, все по-нависоко и по-нависоко. Някаква огромна ръка сякаш се пресягаше от небето и бавно вдигаше от лицето на земята булото на нощта. Гледката беше невероятна, както вече казах, беше наистина величествена и аз с ограничените си човешки сетива не можех да я разбера докрай. Докато седях и гледах, ме обзе чувството, че самият живот изтича от мен и се превръща в нищо. Тук нямаше и следа от незначителните човешки дела. Същото се беше случвало стотици милиони, не, стотици милиарди пъти още от времето, когато на земята не е имало и подобие на живот. Забравих, че съм на пост, и загледах като омагьосан раждането на деня. След като цялото слънце се показа над хоризонта, запалих цигара, отпих глътка вода от манерката и отидох по малка нужда. После се замислих за Япония. Представих си родния град в началото на май: уханието на цветята, бълбукането на реката, облаците в небето. Приятелите от едно време. Семейството. Меката сладост на топлите оризови топки, увити в дъбови листа. Не обичам сладко, но още помня колко ми се ядеше онази сутрин mochi. Тогава бях готов да дам половингодишната си заплата, само и само да вкуся оризова сладка. И докато си мислех за Япония, ме обзе чувството, че съм бил изоставен на края на света. Защо трябваше да излагаме на риск живота си и да се сражаваме за това голо парче земя, което нямаше никаква военна и стопанска стойност, за тази необятна пустош, където не вирееше нищо освен рядка трева и хапещи насекоми? Бях готов да се сражавам и да умра за родината си. Но не виждах никакъв смисъл да жертвам единствения си живот за този гола земя, където никога нямаше да покълне и едно-единствено зрънце.