Белия дявол — Синове
- Автор: Калчев Христо
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Белия дявол — Синове». Краткое содержание книги:
— Наруши уговорката, княз! — чувствувайки и смут, и надигаща се омраза започна незаконороденият. — Изложи на преследване и жена си, и младия княз!
— Това обвинение ли е?
— Трябваше да подведеш пашата далече на юг!
— Защото на теб ти е удобно така.
— Защото такава беше уговорката!
Филип се усмихна. Марс беше свикнал на тази полугримаса, полутик, която изкривяваше иначе правилното му лице и вадеше в очите истината на чувствата му.
— Колко си годишен, Марс?
— Тридесет.
— Достатъчно, за да се научиш да познаваш хората. Аз не съм Константин!
— Синове сте на един баща и една майка.
— Баща ни водеше двойствен живот. Той беше дон и княз. Константин наследи благородството му, но все нещо е останало и за мен?
— Това заплаха ли е, Филипе?
— Предупреждение. Няма да ти отстъпя Зоя дори ако трябва да я убия! Но преди това ти ще минеш под ножа!
— Да не стигаме дотам? Поне докато Хасан Али е по петите ни!
— Не ме интересува никакъв Хасан Али! Тръгвам със Зоя! Отивам във Венеция. Наум Белиот ще остане с вас… Това е. Срещна ли те още веднъж, един от нас ще бъде мъртъв!
— Във Венеция е майката на Вангел… — започна Марс, но Филип го прекъсна грубо.
— Това не е твоя работа, бастърд! Ако брат ми иска жена си, знае къде да я намери. Негова грижа е как ще постъпи с нея, но ако ти се появиш във Венеция, с гаранция мога да ти кажа, че мъртвецът ще бъдеш ти!
Марс стегна поводите и спря Ром.
— Никакви съмнения ли не изпитваш, княз?
Спидер изпъна чертите на лицето си.
— Не разбирам?
— Как смяташ да ме убиеш? Да ме отровиш, да стреляш в гърба ми или в честен двубой?
— Не ме принуждавай да избирам средствата!
— Няма честно средство, с което можеш да ме убиеш, Спайдер!
— Княз Филип, бастърд! Не забравяй чий син съм!
— Не забравям за миг… Затова си жив!
Чуха остро гълъбарско изсвирване, изстрел, после и чаткане на копита. Марс смушка коня и излезе над гората, Филип яздеше до него. Когато естествената преграда на буковината остана зад гърба им, видяха потерята да се спуска от север по десния бряг на реката. Челеби и Наум Белиот стреляха с мускети, докато Константин и Вангел помагаха на Зоя да яхне коня.
— Стреляй! — изсъска Марс и изпразни пищова си в потерята. Филип измъкна мускета от седлото, прицели се и застреля коня на пашата. Хасан Али се изтъркаля в тревата. Потерята спря. Офицерите скочиха да помогнат на водача си, тогава Белиот и Челеби яхнаха жребците и препуснаха след Константин.
— Трябва да задържим пашата! — Марс се обърна към Филип в момента, когато Паяка изпразваше пищова си в главата на Ром. Жребецът рухна, преди Марс да е извадил крака от стремената. Остра болка в прасеца замъгли съзнанието му. Когато успя да се измъкне и стъпи на парещия си крак, Атаман вече настигаше бегълците. „И този човек се казва Филип2“ — произнесе на глас копелето, преди отново да хлътне в буковината.
„Къде е Марс“ — в началото този въпрос го дразнеше, но с течение на времето започна да го тревожи.
Зимата беше по петите им, а вълчото преследване на Хасан Али не стихваше. Въртяха се от една планина в друга, влизаха от дъбрава в борова гора и обратно. Ядяха корени, спяха на гърба на животните. Вече близо месец не бяха палили огън. Една нощ, в средата на октомври, изчезна и Миро Челеби. На въпроса „Къде е?“ — Белиот отговори: „Тръгнал е да търси господаря си!“
„Трябваше да стрелям в Марс!“ — мислеше Спидер, заслушан в дишането на жребеца си. В Атаман беше надеждата му, с него растеше и дързостта му. Спидер си беше спечелил слава на изключителен ездач още в Британия, където и той, и найтите яздеха приблизително равностойни коне, но на гърба на Персиана се чувстваше неуловим за врагове и недостижим за куршуми. Ако не го мъчеше мисълта за бастърда, би могъл да каже — животът ми не зависи от никого, а в тези смутни години дори не всички монарси имаха привилегията на пълната независимост.
С времето Филип Авалов беше развил „синдрома на нощната пеперуда.“ Както тя, привлечена от огъня, се навърташе около него, докато не изгореше в пламъците му, така и той имаше непреодолимия рефлекс да се върне на местопрестъплението и да види ефекта на делата си, сигурен, че ще срещне укор, омраза, дори отмъщение. Едва убеден в истинския характер на чувствата, които е предизвикал, той се поддаваше на „дромоманията“ си, другия неконтролируем стремеж у него — обръщане на гръб и паническо бягство дори когато никой не го преследва. Посягайки на Алика, той знаеше, че неминуемо ще се изправи пред Константин, за да чуе присъдата си от устата му, каквото и да му струваше това, дори живота. Стреляйки в коня на Марс, той разчиташе, че спахиите ще се разправят с копелето. „Не аз убих греха на баща си, аз само улесних убийците му!“ — в началото тази мисъл го успокояваше, но после се намеси Зоя.
2
Филипис (лат.) — любител на коне.