Белият нинджа (Част I)
- Автор: ван Ластбадер Эрик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Белият нинджа (Част I)». Краткое содержание книги:
Теорията на Лианг, майката на Со Пенг, бе напълно различна. Видяла с очите си странните метални звезди с осем остри като бръснач лъча, които полицията бе измъкнала от гърлата на жертвите, тя идентифицираше техния убиец е една-единствена дума: танжан.
Според нея танжан е човек, който няма бог, не принадлежи към никаква религия и следователно не си дава сметка за светотатството. Танжаните живеят по собствени закони, които рязко се различават от законите на обществото. Всеки от тях е затворен в царството на собственото си съществование, пропито от мрака и злокобието на нощта — единствения им истински дом.
Разбира се, целта на този разказ беше да сплаши братята и сестрите на Со Пенг. Лианг притежаваше силно изразено „янг“ — тоест мъжкото качество да възпитава децата си посредством страха. Живееше на този свят заради децата си и това до голяма степен се дължеше, според подозренията на Со Пенг, на брака й с човек като баща му. Той не проявяваше абсолютно никакъв интерес към поколението си и очевидно го приемаше като неизбежна последица от сексуалните си контакти с представител на противоположния пол. Докато самите тези контакти приемаше с явен интерес.
— Сега ще учат и няма да мислят за глупости — каза майка му, останала насаме със Со Пенг.
— Вероятно всичко това за танжаните е лъжа, така ли? — попита я Со Пенг.
— Не е лъжа, но не е и истина — отвърна майка му.
— Значи е главоблъсканица — заключи след кратък размисъл Со Пенг.
— Мислиш като възрастен — похвали го тя и на лицето й се появи усмивка от гордост.
После се оттегли в покоите си и го остави сам. Со Пенг остана замислен край кухненската маса, после тръгна да обикаля къщата, душата му преливаше от някакво странно нетърпение, изгаряше от желание да разгадае ребуса на Лианг. Къщата им бе просторна и добре подредена, разположена в богат квартал. Покупката й стана възможна преди две години, когато баща му се зае с вноса на черен пипер и индийско орехче от Борнео, естествено, по настояване на Лианг. Търговията се оказа изключително успешна.
След известно време тишината в къщата започна да му тежи. От улицата долитаха ядосани младежки викове, той прекоси градината и се насочи натам.
Двама от по-малките му братя се бяха наежили срещу групичка свои приятелчета. Между тях трепереше малко жълто кученце, опашката му бе свита между тънките крачка, от муцунката му излиташе тихо скимтене.
Едното от братчетата на Со Пенг го стискаше здраво за врата и го теглеше към себе си, без да обръща внимание на ужаса, обзел животинката. Същото вършеше и едно хлапе от противниковата банда.
— Това куче е наше! — викаше братчето на Со Пенг.
— Не е вярно, наше е! — отвърна най-нахаканото хлапе от другата група. Плоското му лице бе почервеняло от гняв.
— Ние първи го намерихме! — обади се възбудено другото братче на Со Пенг. — Наше си е!
— Намерихте го до нашата къща! — изкрещя хлапакът с плоското лице, още по-гневно отпреди. — Значи е наше! А вие сте крадци!
Вие пък сте престъпници! — извика братът на Со Пенг и се надвеси над кученцето. Пръстчето му посочи тъмните, лишени от козина петна по тялото му. — Вижте какво сте му направили, мръсници такива!
— Вие сте мръсници! — хорово отвърна противниковата банда.
Со Пенг наблюдаваше свадата и душата му се изпълваше с тъга. За всеки друг това беше едно от многобройните детски спречквания, които след пет минути се забравят, но той виждаше в него семената на нещо по-трайно и по-опасно. Семената на вечните човешки конфликти, хилядолетното желание за притежание, изпълващо душите както на богатите, така и на бедните. Зад детския спор надничаше стоглавата хидра на алчността, душите им вече бяха поели по дългия път, който щеше да ги отведе до мрачните дълбини на това мерзко човешко чувство.