Белият нинджа (Част I)
- Автор: ван Ластбадер Эрик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Белият нинджа (Част I)». Краткое содержание книги:
Спряха край парапета, който предпазваше пешеходците от случайно падане в дълбоките води на залива. Са Пенг се наведе напред и загледа отраженията на уличните лампи в гладките води на пристанището.
— Кои са танжан? — попита той.
— Защо мислиш, че зная отговора на този въпрос? — усмихна се Лианг.
— Защото съм сигурен, че го знаеш.
Пламъчетата на лампите танцуваха във водата, като странни духове и на Со Пенг му се струваше, че тази тайнствена атмосфера създава митичният Меришон — странното, земноводно чудовище, което според преданието закриля Сингапур.
— Вероятна си чувал какви ли не истории за произхода ми — каза Лианг. — Говори се, че съм малайка, хака — което е мелез между малайка и китайка, а дори и суматрийка. — Очите й се спряха върху лицето на първородния син: — Всъщност никой не знае каква съм.
— Дори и баща ми?
— Особено пък баща ти — засмя се тя.
Три бяха основните качества, които характеризираха бликащата индивидуалност на Лианг — всеотдайност, състрадателност и невероятен самоконтрол. След години, вече с напълно оформен мироглед, Со Пенг щеше да открие, че тези качества се изразяват с една-единствена сричка от речника на Тао — „да“. „Да“ означаваше Божествен глас.
— Никога не се опълчвам срещу волята на боговете — каза Лианг. — Нито пък обвинявам околните за това, че са прегрешили или са обладани от зли духове. Мисля единствено за децата си и преди всичко за теб, Со Пенг.
Едно малко момченце се откъсна от тълпата, която бавно се разхождаше по крайбрежния булевард. Изтича към парапета и промуши главата си между железните пръти.
— Знаеш ли, че само един ден преди да те родя, ти се яви в съзнанието ми като напълно възрастен мъж? — полита Лианг. — Видях лицето ти, разговаряхме, опознах сърцето ти. Ето защо отдавна зная как ще протече животът ти, каква ще бъде моята роля в него.
Момченцето се покатери по парапета и се надвеси над водата. Може би е видяло митичния Мерлин, помисли си Со Пенг. После насочи вниманието си към майка си, която казваше:
— Настъпил е моментът да насочиш цялата си енергия към познанието, защото, когато станеш на трийсет години, ти трябва да имаш вече ясно очертана кариера. На четирийсет няма да храниш никакви съмнения относно околния свят, а на петдесет ще опознаеш волята на боговете. На седемдесет ще бъдеш в състояние да следваш повелята на сърцето си и да поемеш по пътя на праведността.
— Как ще постигна всичко това, мамо? — погледна я той.
— Всичко зависи от теб самия — отвърна Лианг. — Но аз ще ти разкажа една история, която може би ще ти бъде от полза. Родена съм в Жуи — малко селце в Североизточен Китай. Там имаше храм, обитаван от най-странните монаси на света. Те твърдяха, че са наследници на Чиех Разрушителя — един деградирал монарх, който предизвикал разрухата на своята династия Хсия със собствените си ръце. Така поне твърдят легендите. Живял много отдавна — близо две хиляди години преди Новата ера, ако използваме европейските стандарти за времето. Според преданието Чиех успял да разруши всичко добро, създадено от Жълтия император, управлявал страната деветстотин години преди него.
— Монасите изобщо не се интересували от мнението на света за техния родоначалник и печалната му слава. Всички владеели Тао-тао — едно особено бойно изкуство, за което вярвали, че е създадено именно от Чиех. Наричали ги „танжин“ — „прокрадващи се в мрака“.
— Те не признавали никакъв бог, с изключение на своя Чиех, когото действително боготворели. Имали известен брой последователи, разбира се. Предполагам, че ги имат и до днес… — Лианг млъкна, сякаш за да усети какво е въздействието на думите й върху Со Пенг.
— А ти откъде знаеш толкова много за тях — попита младежът.
— Живях с тях — кратко отвърна майка му и изпитателно го погледна в очите. — Баща ми беше монах-танжин.
До ушите им долетя тъничък писък. Момченцето се беше плъзнало по най-горната релса на парапета и тялото му цопна във водите на пристанището, които бяха спокойни на повърхността, но под нея действаха мощни течения.
Разтревожени хора хукнаха по каменните стъпала надолу, но пътят беше твърде дълъг. Други размахваха ръце, опитвайки се да привлекат вниманието на, минаващата недалеч от брега товарна баржа. От конвулсивните гърчове на момченцето във водата беше ясно, че то не умее да плува.
Со Пенг понечи да прекрачи парапета и да скочи във водата, но ръката на майка му то спря.
— Много е опасно! — прошепна тя.
— Но, мамо… — видял изражението на лицето й, той объркано замълча. Полъхна хладен ветрец, зародил се сякаш направо в душата на майка му.