Белият нинджа (Част I)
- Автор: ван Ластбадер Эрик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Белият нинджа (Част I)». Краткое содержание книги:
Насочи се към къщата и влезе направо в спалнята на родителите си. Завари майка си да си събира багажа.
— Къде отиваш, мамо?
Тя рязко се извърна. Лицето й беше зачервено, над очите й висяха няколко непокорни кичура, които тя нетърпеливо отхвърли с ръце. Беше рядко красива жена, от която се излъчваше особено величие. Издълженият овал на лицето й се красеше от високи скули и дълбоко разположени очи. Ушите й бяха малки и изящни, тя се гордееше с тях така, както се гордееше с красивите си ръце и нозе — деликатни, но сръчни и пъргави.
— Един „фендшуй“ разчете изпечени на огън късчета от черупка на костенурка и предсказа, че ще ме намериш точно тук — погледна го тъжно тя. — Ако не беше дошъл, щях да си помисля, че гадателят лъже и не ти си избраният…
— Какво искаш да кажеш? — погледна я любопитно Со Пенг.
На лицето й се появи внезапна ослепителна усмивка.
— Да идем някъде другаде да поговорим — предложи тя.
Заведе го в градината, сигурна, че там ще е пусто по това време на деня. Обвиха ги меките позлатени лъчи на сингапурския залез. Натежалият от горещината въздух бе пропит от едва доловимия аромат на манговите горички, разположени северно от града. Той странно се смесваше с букета свежи миризми на градинските цветя. Някъде пролайваха кучета, сенките се сгъстяваха. Уличните лампи светваха една по една, палени от босоного малайче със стълба през рамо. Со Пенг виждаше как голата му глава проблясва над тухлената ограда.
Седнаха един срещу друг на лакираните столове от усукана тръстика.
— Още когато беше в утробата ми, аз чувствах как ме докосваш — каза Лианг. — Докосваш ме не с ръце, а с дух. Виждах цветове — Твоите цветове, които се преплитаха със сенките на все още неоформения ти мозък. След като те родих, това усещане се усили и вече бях сигурна, че си наследил моята дарба. Оттогава насам не съм престанала да поощрявам нейното развитие в теб, да я подхранвам заедно с подхранването на тялото ти.
— Спомням си — кимна Со Пенг. — Това беше една особена връзка между нас. Бях в състояние да ти говоря, без да отварям уста, чувах отговорите ти, без да използвам слуха си.
Лианг седеше много особено, съвсем като мъж. Така би трябвало да седи бащата на Со Пенг, но той не го правеше. Човек оставаше с впечатлението, че тя е господар на този дом, тя и никой друг. Со Пенг си даде сметка, че всъщност това е истината и никак не се учуди от нея.
— Все още си много млад, Со Пенг — продължи Лианг. — Но обстоятелствата ме принуждават да ти разкрия цялата истина за твоята дарба и се моля на боговете това да не ти се отрази зле. Сега може би си мислиш, че тя е благословия свише, но лесно може да се превърне и в проклятие. Използваш ли я с нечисти намерения — алчност, завист, сластолюбие — тя ще се превърне в злокобна сила. Позволиш ли й свобода, тя лесно ще те превърне в свой роб. Трябва да помниш, че не си в състояние да четеш мислите на всички с лекотата, с която четеш моите, или пък аз — твоите. Връзката е всичко, на дарбата са й необходими двама души, никога един. Разбираш ли какво ти казвам? — Лианг изчака утвърдителното му кимване и продължи: — Несъмнено вече си открил, че тази дарба може да се използва просто ей така. Но тя лесно се превръща в капан, който ще те отведе до арогантността. Разчиташ ли прекалено много на нея, ще бъдещ сляп и глух за онези случаи, при които четеш погрешно чуждите мисли, или пък изобщо не си в състояние да го сториш. Ще започнеш да чуваш това, което ти се иска да чуеш, а не онова, което ти нашепва необикновената дарба.
По паважа оттатък тухления зид потракваха конски копита, чуваха се човешки гласове. На фона на тези обикновени звуци думите на Лианг придобиваха още по-голяма тежест. Така подложката от черно кадифе подчертава блясъка на диаманта върху себе си.
Со Пенг стана и се приближи до оградата. Протегна ръце и ги притисна в тухлите, почти покрити от буйно разлистени лози. Едва сега започна да разбира защо като дете избягваше да използва дарбата си, защо винаги имаше чувството, че я носи в себе си като бреме — тежко и неразгадаемо.
Усетила, че духът на сина й нуждае от простор, Лианг предложи да се разходят навън. Прекосиха няколко улички и излязоха на крайбрежния, булевард Кралица Елизабет.
В продължение на няколко секунди Лианг гледаше безмълвно лицето на Со Пенг, след което отговори на негласния му въпрос:
— Не мога да ти кажа къде отивам, Со Пенг. Просто трябва да вървя и толкоз.
Той отново си помисли за загадката, част от която положително се криеше и в това внезапно заминаване. Ако успее да я разреши, майка му може би щеше да си остане у дома.