Белият нинджа (Част I)
- Автор: ван Ластбадер Эрик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Белият нинджа (Част I)». Краткое содержание книги:
Со Пенг се втурна между враждуващите армии точно когато малките ръце започнаха да се свиват в юмруци, а очите търсеха камъни по земята. Всеки миг доскорошните приятели щяха да се впуснат в кръвопролитна битка.
Наведе се и грабна в ръце скимтящото кученце — единственият напълно невинен участник в спора. Пръстите му успокоително погалиха настръхналата козинка, малката муцунка се извърна и благодарно ги лизна с езиче.
— Това животинче не принадлежи на никого от вас — каза той.
— Батко, ние…
Братчето му млъкна и се сви под строгия му поглед.
— Искаме си го, то е наше! — извика хлапакът с плоското лице.
— За да продължавате да го измъчвате, нали? — стрелна го косо Со Пенг.
— Не съм го измъчвал! — защити се хлапакът с онази възбудена искреност, която ясно издаваше напъните му да излъже.
— Но го срита, нали? — попита Со Пенг и леко докосна гърдите му, просто да покаже добро разположение. — Наказа го така, както родителите ти наказват теб. Това е истината, нали?
Хлапето объркаш замълча и наведе глава.
— Виждаш ли? — злорадо се провикна братчето на Со Пенг. — Ние сме прави!
— А вие какво ще го правите? — обърна се към него Со Пенг.
— Ще си го гледаме — сви рамене момчето. — А може и да го пуснем, не зная…
— Мислил ли си как ще се грижиш за него?
— Да се грижа ли? — сбърчи нос братчето му. — Та това е само едно куче!
— Я го погледни. Нима не изпитва болка и уплаха, точно както понякога се чувстваш ти? Не, не мога да искам от вас да ме разберете… Вие сте обикновени егоисти, които мислят само за себе си. Затова не заслужавате любовта на това животинче! — презрението в гласа на Со Пенг бе толкова явно, че момчетата смутено млъкнаха.
— Какво ще стане с него? — попита хлапето е плоското лице.
— Ще го занеса някъде другаде — отвърна Со Пенг.
— Но ние сме свикнали да е тук — изрази протест хлапето.
Со Пенг не отвърна, ръката му продължаваше да гали меката козинка. Животинчето отпусна глава на ръката му, въздъхна от удоволствие и затвори очи.
— Не искам да си отива — обади се с променен глас хлапето с плоското лице. — Хей, ние можем да се грижим за него!
— Точно така — каза братът на Со Пенг. — Всички заедно ще се грижим за него, нали?
— Да! — извикаха хорово хлапетата.
— Можем и да го дресираме — обади се едно от тях.
— Ще го направим, пазач! — извика другото братче на Со Пенг.
Миг по-късно момчетата се смесиха и възбудено се заеха да обсъждат бъдещите си планове за кученцето. Со Пенг внимателно го остави на земята, то го погледна и размаха опашка.
Момчетата изведнъж притихнаха и се извърнаха към него.
— Ти какво мислиш? — попита го хлапакът с плоското лице.
— Нищо — сви рамене Со Пенг. — Кучето не е мое.
— Не е и наше — изтъкна единият от братята му.
— Още ли мислиш да го занесеш някъде другаде? — гневът беше напуснал плосколикия, изражението му говореше, че копнее за обич и разбиране.
Со Пенг се усмихна и потупа кученцето по главата.
— Може би ще го оставя за малко тук… Просто да видя как ще се отнасяте с него.
Момчетата се скупчиха около кученцето, надпреварвайки се да го галят. Опашчицата му доволно тупаше в прахта.
Хлапето с плоското лице се приближи до Со Пенг и каза:
— Ние не се мразим, батко. Малко поспорихме…
Со Пенг разтвори свития му юмрук и от него изпадна камък.
— Всичко започва със спор — каза той.
— Нямаше да хвърля камъка, батко — оправдателно промълви плосколикият.
Со Пенг приклекна до него.
— Знам, че не би искал да го сториш — каза той.
Момчето помълча малко, после леко кимна с глава:
— Мисля, че разбирам.
Со Пенг погледна очите му и веднага разбра от какво се нуждае неукрепналата му психика.
— Като бях на твоите години, много ми се искаше да си имам един батко и да си разговарям с него — рече той. — Но за съжаление нямах…
— Знаеш какво искам да кажа! — извика момчето, понечи да продължи, но прехапа устни и замълча.
Со Пенг се изправи.
— Следващата събота и неделя ще ми трябва помощник за една работа — каза той. — Интересува ли те?
Момчето енергично закима с глава, все още неспособно да промълви нито дума.
— Ще дойда да те взема рано сутринта.
— Няма нужда, батко — промълви момчето. — Ще бъда тук още при изгрев-слънце!
— Един час след изгрева е съвсем добре — засмя се Со Пенг.
После се върна обратно в къщата. Градината беше пуста и замряла, Со Пенг се зачуди къде ли е майка му и наостри сетива. Скоро я откри и едва чуто ахна. Защото ясно долови паниката, която се излъчваше от цялото й същество.