Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)

— О! — Тя го преглътна, преди да се е превърнало в стон. После си върна безразличната дистанцираност и попита: — Ами ако ви кажа, че решението ми е окончателно и никога няма да се присъединя към вас?

— Това ще бъде лъжа.

— Ами ако сега реша, че искам да го направя окончателно и да държа на него, независимо от бъдещето?

— Независимо от бъдещите доказателства и убежденията, до които ще достигнете?

— Да.

— Това ще бъде по-лошо от лъжа.

— И сте уверен, че съм взела погрешно решение?

— Да.

— Вярвате ли, че човек трябва да отговаря за собствените си грешки?

— Да.

— Тогава защо не ме оставите да понеса последствията от моите?

— Правя го и ще ги понесете.

— Ако открия твърде късно, че искам да се върна в тази долина, защо трябва да понасяте риска и да държите вратата отворена за мен?

— Не трябва. Няма да го направя, ако нямам себична изгода.

— Каква себична изгода?

— Искам ви тук.

Тя затвори очи и сведе глава, открито признавайки поражението си — поражение в спора и в опита й да се изправи спокойно срещу пълния смисъл на онова, което напускаше. Сетне вдигна глава и, потънала в неговото откровение, го погледна, без да крие нито страданието, нито копнежа, нито спокойствието си, осъзнала, че и трите се съдържаха в погледа му.

Лицето му беше същото като в мига, когато го беше видяла обляно от слънце за пръв път: безмилостно ведро и непоколебимо проницателно, без болка, страх или вина. Помисли си, че ако можеше да остане и да го гледа — правите линии на веждите над тъмнозелените очи, извитата сянка, която подчертаваше формата на устата му, излятата му сякаш от метал кожа, която се виждаше зад отворената яка на ризата и небрежно спокойната поза на краката му — щеше да й се иска да прекара остатъка от живота си по този начин и на това място. В следващия миг осъзна, че ако желанието й се осъществи просто така, съзерцанието ще изгуби всякакъв смисъл, защото ще е предала всичко, което му придаваше стойност.

Сетне — не като спомен, а като преживяване на настоящето — тя преживя отново момента, в който беше стояла на прозореца в стаята си в Ню Йорк, загледана в обвития от мъглата град, към недостижимия силует на Атлантида, потънала някъде далеч, и разбра, че сега вижда отговора на въпроса на онзи момент. Усещаше не думите, които беше отправила към града, а онова неизразимо усещане, което ги беше породило: ти, когото винаги съм обичала и никога не открих, ти, когото очаквах да видя на края на релсите отвъд хоризонта… На глас каза:

— Искам да знаете едно. Започнах живота си, вярвайки в един абсолют — че е в моя власт да оформя света според най-висшите си ценности и че никога няма да го предам на по-нисък стандарт, без значение колко дълга или тежка ще е битката. Ти, чието присъствие винаги съм усещала по улиците на града, продължаваше да говори безмълвният глас в нея, и чийто свят исках да построя… — Сега знам, че съм се борила за тази долина — любовта ми към теб ме караше да продължавам, тъкмо тази долина смятах за възможна и не бих заменила за нищо по-малко, нито пък бих предала на безсмисленото зло — любовта и надеждата ми да те достигна и желанието да бъда достойна за теб в деня, когато застана срещу теб лице в лице. Връщам се, за да се боря за тази долина, да я освободя от подземното й съществуване, да спечеля полагащото й се по право място, да ви дам Земята наистина, след като вече е ваша по дух, и да ви срещна отново в деня, когато ще мога да ви предам целия свят. Или пък, ако се проваля, да остана в изгнание далеч от тази долина до края на живота си — но онова, което остане от живота ми, ще бъде все още твое, и аз ще продължа в твое име, въпреки че никога няма да произнеса това име, ще продължа да ти служа, въпреки че никога няма да победя, ще продължа, за да бъда достойна за теб за деня, в който ще те срещна, въпреки че това никога няма да се случи. Ще се боря за това, дори да трябва да се боря срещу вас, дори да ме проклинате като предател… дори да не ви видя никога вече.