Господарят Джим (Съчинения в пет тома. Том трети)
- Автор: Конрад Джозеф
- Серия: Съчинения в пет тома #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Кънев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Господарят Джим (Съчинения в пет тома. Том трети)». Краткое содержание книги:
Помня, че казах с раздразнение:
— Вероятно имате намерение да ядете, да пиете и да спите под покрив като всички хора. А твърдите, че няма да се докоснете до парите, които ви се полагат…
Джим направи жест, който изразяваше едва ли не ужас. (Той имаше право като първи помощник-капитан на „Патна“ да получи заплата за три седмици и пет дни.)
— Е, във всеки случай сумата е твърде нищожна; но какво ще правите утре? Къде ще отидете? Трябва все някак да живеете…
— Не е в това работата — изрече той едва чуто. Не обърнах внимание на думите му и продължих да се боря с онова, което смятах за проява на прекалена деликатност.
— Ако разсъждаваме трезво — заключих, — вие трябва да приемете моята помощ.
— Не можете да ми помогнете — каза Джим съвсем просто и меко, хванал се здраво за някаква мисъл; аз не я виждах, различавах само нейното блещукане, както блещука в тъмнината някое изкуствено езерце, и не се надявах да се приближа до нея толкова, че да я осъзная по-пълно. Обхванах с поглед добре сложената му фигура.
— Във всеки случай — рекох — аз мога да ви помогна — такъв, какъвто ви виждам. За повече съвсем не претендирам.
Без да ме погледне, Джим скептично поклати глава. Разпалих се.
— Наистина мога — настоявах. — Мога да направя дори повече. И го правя. Имам доверие във вас…
— Парите… — започна той.
— Честна дума, заслужавате да ви пратя по дяволите! — почти извиках, умишлено преувеличавайки негодуванието си.
Той трепна, усмихна се, а аз продължих настъплението си:
— Съвсем не става дума за пари. Вие сте твърде повърхностен — продължих, като си мислех в същото време: „Клъвна най-после! А може би наистина е повърхностен.“ — Погледнете това писмо. Искам да го вземете. Пиша на един човек, към когото никога не съм се обръщал с молба, пиша му за вас с такива изрази, до които се прибягва, когато се говори за близък приятел. Напълно отговарям за вас. Ето какво върша. И наистина, ако малко поразмислите какво значи това…
Джим вдигна глава. Дъждът бе преминал; само водосточната тръба продължаваше да лее сълзи, капейки глупаво край прозореца. В стаята беше много тихо; сенките се бяха скупчили в ъглите, отдалечени от свещта, която гореше с равен пламък, като острие на кинжал. Изведнъж ми се стори, че мека светлина заля лицето му като отблясък на пламнала заря.
— Боже мой! — възкликна Джим. — Колко е благородно!
Ако той изведнъж бе изплезил подигравателно езика си, нямаше да почувствувам по-голямо унижение. Помислих си: „Така ми се пада, като съм такъв подлец…“
Очите му ярко блеснаха, но аз долових, че в тях нямаше подигравка. И изведнъж движенията на Джим станаха резки, сякаш той беше плоска дървена фигурка, на която са почнали да дърпат конците. Ръцете му се вдигнаха, после отпуснаха надолу с пляскане. Той ми се стори съвсем друг човек.
— А аз нищо не забелязвах! — извика Джим; после изведнъж прехапа устна и се намръщи.
— Какво магаре съм бил… — изрече той съвсем бавно, с благоговеен тон; сетне със сподавен глас възкликна:
— Вие сте чудесен!
Той ми сграбчи ръката, като че ли едва сега я бе видял, и тутакси я пусна.
— Как! Та нали това е същото, което аз… вие… аз… — запъна се той и изведнъж, както преди, упорито като магаре произнесе: — Бих бил сега говедо, ако… — И тук гласът му секна.
— Добре, добре — казах аз, изплашен от този порив на чувствата, които разкриваха странна възбуда. Случайно бях дръпнал конците, без да разбирам напълно устройството на играчката.
— Сега трябва да си вървя — рече Джим. — Господи, как ми помогнахте! Просто не ме сдържа на едно място… Същото онова… — Джим ме погледна с недоумяващо възхищение. — Същото онова…
Разбира се, това беше „същото онова“. Десет шанса срещу един, че го бях спасил от глад — от онзи глад, който почти неизбежно съпровожда пиянството. Това бе всичко. Не си правех никакви илюзии, но като го гледах, замислих се за какъв по-точно човек ме бе приел той в сърцето си през последните три минути. Дадох му възможност разумно да продължи сериозното дело на живота, да получава храна, напитки и подслон, които са необходими за всички хора, защото раненият му дух, като птица със счупено крило, можеше да се завре в някаква цепнатина, за да умре, примирен, от изтощение. Ето какво бях направил за него. Всъщност то бе съвсем малко; и изведнъж, ако се съди по начина, по който той прие думите ми, това „малко“ нарасна от слабата светлина на свещта и се превърна в огромна, неясна и може би опасна сянка.