Господарят Джим (Съчинения в пет тома. Том трети)
- Автор: Конрад Джозеф
- Серия: Съчинения в пет тома #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Кънев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Господарят Джим (Съчинения в пет тома. Том трети)». Краткое содержание книги:
Той погледна нагоре.
Тогава ми хрумна, че от такива като него се вербува великата армия на несретниците и заблудените — армия, която, марширувайки, хлътва все по-ниско и запълва всички канали на земята. Веднага щом излезе от стаята ми, щом напусне това „убежище“, той ще заеме мястото си в нейните редове и ще почне да хлътва в бездънната пропаст. Във всеки случай аз нямах никакви илюзии. Но в същото време, макар че преди миг бях толкова уверен в силата на думите, се боях да заговоря — като човек, застанал върху леден блок, който се бои да се помръдне да не би да падне. Само когато се опитваме да помогнем на другиго, забелязваме колко непонятни, неясни и мъгляви са съществата, които делят с нас сиянието на звездите и топлината на слънцето. Изглежда, че самотата е сурово и ненарушимо условие на битието; обвивката от месо и кръв, върху която устремяваме нашия взор, се разпада, когато простираме към нея ръка, и се превръща в капризен, безутешен и неуловим призрак; за нас той е невидим и ничия ръка не може да го докосне. Тъкмо този страх да не го изгубя ме караше да мълча, тъй като в мен внезапно и с непреодолима сила се бе родило убеждението, че никога няма да си простя, ако му дам възможност да се изгуби в тъмнината.
— Така… благодаря ви още веднъж. Вие бяхте необикновено… хм… право да си кажа, не намирам думи да изразя… Да, необикновено! И не знам с какво да си обясня такова участие. Боя се, че още недостатъчно съм ви благодарил, цялата тази история така зверски ме бе връхлетяла… и в дъното на душата… вие, вие, сам… — Той се запъна.
— Възможно е — добавих аз. Джим се намръщи.
— Във всеки случай човек носи отговорност. — Той ме следеше като ястреб.
— Това също е истина — рекох.
— Тъй. Аз издържах докрай и сега никому не ще позволя да ми хвърля в лицето упреци… безнаказано… — Джим стисна юмрук.
— Вие сам ще го вършите — казах аз с усмивка, съвсем невесела може би, но той ме погледна заплашително.
— Това си е моя работа — рече Джим. Израз на непреклонна решителност се появи на лицето му като някаква излишна и мимолетна сянка, после веднага изчезна. След миг той отново приличаше на мило, добро момче, изпаднало в беда. Хвърли цигарата.
— Сбогом — произнесе момъкът припряно, като човек, който се е забавил, когато го чака срочна работа; след миг той стоеше неподвижен.
Дъждът валеше като из ведро и ми се струваше, че в този непрекъснат порой има някаква неудържима ярост; той събуди в мене спомени за отнесени мостове, за изкоренени дървета, за срутвания в планините. Нито един човек не можеше да се противи на такъв мощен, стремителен поток, който сякаш бе нахлул в слабо осветената тишина, където се бяхме приютили като на някакъв малък остров. Пробитата тръба бълбукаше, задавяше се, плюеше и плискаше, като че искаше да се надсмее жестоко над някой плувец, който води борба за спасяване на живота си.
— Вали дъжд — възразих — и в такъв случай не мога…
— Дъжд или слънце… — поде Джим рязко, после млъкна и отиде до прозореца.
— Истински потоп — измърмори той след малко, долепил чело до стъклото. — И е тъмно.
— Да, много тъмно — съгласих се аз.
Той се обърна на токовете си, прекоси стаята и отвори вратата, която водеше към коридора, преди да успея да скоча от стола си.
— Почакайте! — извиках. — Искам вие…
— Не мога да вечерям днес с вас — подхвърли ми Джим, вече прекрачил прага.
— Съвсем нямах намерение да ви каня! — казах високо.
При тези мои думи той направи крачка назад, но недоверчиво се спря на прага. Без да губя време, настойчиво го помолих да не върши глупости; да влезе обратно и да затвори вратата.
Глава седемнадесета
Най-сетне Джим влезе, но вероятно причината за това беше дъждът; той валеше с невероятна сила, ала постепенно, докато разговаряхме, почна да отслабва. Джим беше много спокоен и сдържан, като мълчалив по природа човек, завладян от някаква идея. Говорих за материалната страна на положението му и преследвах една-единствена цел; да го спася от падението, гибелта и отчаянието, които дебнат самотния, бездомен човек. Молех го да приеме помощта ми, привеждах разумни доводи; и всеки път, като поглеждах замисленото му лице, толкова сериозно и младо, с тревога чувствувах, че не само не му помагам, а по-скоро преча на някакъв тайнствен, необясним порив на изстрадалата му душа.