Житията на светците

Фабрицио, зареден със сведения по всякакви теми, веднъж ми бе споменал, че в Америка всички живеели в къщи от стъкло.

— Там можело хей така, докато се къпеш, друг да те огледа както си целият гол-голеничък. Можеш да зяпаш жените по бельо. Хората през цялото време се гледат един друг, ама това там е така, понеже никой в Бога не вярва.

Майка ми замина за Рим и остана там цяла седмица. Завърна се оттам с паспорт — от онези, в които дебелите пергаментови страници бяха подпечатани с квадратен знак на някакъв чужд език, а само датите бяха попълнени на ръка. А пък най-отгоре се четеше „Канада“, изписано с главни букви под малка синя корона. На най-предния лист в паспорта, където тя се беше подписала, бе залепена фотография на мама с мен, която аз досега не помнех да съм виждал някога.

— Наистина ли не я помниш? — попита ме мама, щом я запитах за тази снимка. — Направихме си я в Рока Сека за твоя рожден ден.

— Ама ти оттогава ли си знаела, че ще заминаваме за Америка?

— Разбира се, че не, глупчо. Миналата седмица я открих, докато тършувах из чекмеджетата. Иначе и аз, също като теб, я бях забравила. Ама никакво време нямах за нова снимка.

— Че защо тук пише за някакъв Халифакс5? — попитах. — Аз пък си мислех, че ще заминаваме за Америка.

— Америка е голяма — рече мама.

Заминаванията за Америка бяха нещо обичайно за Вале дел Соле. Мария Манчини бе заминала преди един месец, заедно с родителите си и трите си деца, за да се присъедини към съпруга си в Сън Парлор, а пък един мъж от фамилията Мастроанджело бе напуснал Вале дел Соле веднага след Коледа. Само че най-разумният подбор на време за заминаване винаги изискваше да се предвиди ден-два за ритуалите около раздялата: да се покани на прощален обед или вечеря всеки от най-близките роднини, да се продадат или завещаят всичките притежания на заминаващия; да се загърнат в кафява хартия дузини дребни пратки за нашите хора там, отвъд океана, и да се надпишат на кого точно да се връчат след пристигането; да се приготвят дребни пакетчета с храна за из път; та дори да не се забравят понякога и вързопчетата с по шепа пръст от гробовете на прадедите. Но майка ми и аз, както вече се очертаваше, бяхме някак по-особени, може би защото бяхме принудени да се разделим тъй ненадейно с нашето убежище, като плод, изтръгнат от утробата без да е преминал през периода на бременност; пътническият ни сандък бе приготвен само за един ден, а наблъскването му с дрехи и други вещи всъщност отне на майка ми само броени часове; а пък нашата къща, която по цели месеци не помнеше друго, освен напрегнато мълчание и дълго стаяван гняв, като някаква неизменна през времето константа, неподлежаща на промени, заредена единствено с нашите житейски преживявания и миризми, с нашите истории, почти за една нощ се превърна в празна черупка, особено след като всичките преносими мебели бяха отнесени в къщата на леля Лучия, а по дървените капаци на прозорците отвън бяха заковани напречни летви. Нашите овце и кози, объркани, упорито опъващи се против разместването, бяха прогонени от обора и натирени в обора на леля Лучия, който от години бе изоставен и доста занемарен. Дядо ми отново трябваше да бъде пренесен с църковната носилка в къщата, където бе прекарал детството си. Настаниха го в малка приземна стая, откъдето се виждаше склона на Коле ди Папа, докато майка ми и аз, отново сплотени през тези последни дни, преспахме на горния етаж в стаята на Марта. Самата Марта за известно време спеше в кухнята на матрака, който съвсем доскоро беше мой.