Войната на Калибан
- Автор: Абрахам Дэниел
- Серия: The Expanse #2
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-408-6
- Переводчик: Иван Иванов
- Жанр: Космическая фантастика
Электронная книга - «Войната на Калибан». Краткое содержание книги:
— На Венера става нещо — подчерта Авасарала. — Все още не знаем какво точно. Засякохме сериозно нарастване на количеството желязо в северното полукълбо, което продължи четиринайсет часа. Освен това имаше поредица от вулканични изригвания. Тъй като на планетата няма тектонична активност, предполагаме, че протомолекулата прави нещо с мантията ѝ, но не можем да разберем какво. Мозъците сглобиха статистически модел, който показва приблизителното количество енергия, нужно за тези промени. Според него общата активност нараства с около триста процента годишно през последните осемнайсет месеца.
Генералният секретар кимна сериозно. Почти сякаш разбираше нещо от казаното. Еринрайт се прокашля.
— Разполагаме ли с данни, които да свързват активността на Венера със събитията на Ганимед? — попита той.
— Да — каза Авасарала. — Аномален пик на енергията в момента на атаката на Ганимед. Но това е само едно дребно късче информация. Може и да е съвпадение.
По канала на генералния секретар се разнесе женски глас и той кимна.
— Опасявам се, че дългът ме зове — извини се той. — Справяш се добре, Авасарала. Справяш се адски добре.
— Не мога да ви кажа какво означава мнението ви за мен, сър — отговори тя с усмивка. — Защото ще ме уволните.
Половин секунда по-късно генералният секретар нададе лаещ смях и размаха пръст срещу екрана, преди образът му да бъде сменен със зеленото съобщение за край на връзката. Еринрайт се облегна, притиснал длани към слепоочията си. Авасарала взе чашата си с чай и отпи от нея, като се взираше в камерата с повдигнати вежди, подканвайки го да каже нещо. Чаят не беше съвсем изстинал.
— Добре де — каза Еринрайт. — Печелиш.
— Ще го импийчнем, така ли?
Той се изкикоти. Където и да се намираше, зад прозорците му бе тъмно, значи беше от същата страна на планетата като нея. Фактът, че и при двамата бе нощ, придаваше на срещата усещане за близост и интимност, което се дължеше най-вече на собственото ѝ изтощение.
— Какво ти е нужно, за да разчепкаш ситуацията на Венера? — попита той.
— Да я разчепкам ли?
— Лош подбор на думи — сви рамене той. — Откакто всичко това започна, погледът ти е насочен към Венера. Успокояваш нещата с марсианците. Държиш юздите на Нгуен.
— Забелязал си, значи?
— Тези разговори са в застой, а нямам намерение да те хабя за глупости. Трябва ни яснота, и тя ни трябваше за преди един месец. Поискай каквито ресурси са ти нужни, Крисджен, и или изключи Венера от уравнението, или ни дай доказателство. Връчвам ти празен чек.
— Най-после в пенсия — засмя се тя. За нейна изненада Еринрайт го прие на сериозно.
— Ако така искаш, но първо Венера. Това е най-важният въпрос, който някой от двама ни някога е задавал. Имам ти доверие.
— Ще се погрижа — обеща тя. Еринрайт кимна и прекъсна връзката.
Авасарала се подпря на бюрото, притиснала пръсти към устните си. Нещо се бе случило. Нещо се бе променило. Или Еринрайт бе чел достатъчно за Венера, за да се изпънат и неговите нерви, или някой искаше да я отстрани от преговорите с марсианците. Някой с достатъчно влияние, за да накара Еринрайт да я изрита към по-висок пост. Нгуен имаше ли толкова могъщи покровители?
Вярно, така тя получаваше каквото иска. След всичко, което бе казала — и наистина го мислеше, — нямаше как да откаже такава задача, но успехът оставяше горчив привкус в устата ѝ. Може пък да търсеше под вола теле. Господ ѝ бе свидетел, че напоследък не спеше достатъчно, а умората я правеше параноична. Тя погледна часовника. Десет вечерта. Тази нощ нямаше да може да се върне при Арджун. Още една сутрин в депресиращите ВИП покои, където трябваше да пие рядко кафе и да се преструва, че ѝ пука какво мисли последният посланик от автономна зона Пашвири за танцовата музика.
„Майната му — изруга наум. — Трябва да му ударя едно.“
Бар „Дасихари“ се грижеше за всички нужди на сложния организъм на Обединените нации.
На бара млади прислужници и чиновници се къпеха в светлината, смееха се прекалено гръмко и се преструваха на по-важни, отколкото бяха. Това беше любовен ритуал, само малко по-достоен, отколкото да се перчиш като маймуна, но посвоему умилителен. Роберта Дрейпър, марсианската пехотинка, която се бе изцепила тази сутрин, беше сред тях. Половинлитровата халба изглеждаше дребна в ръката ѝ, а по физиономията ѝ личеше, че се забавлява. Сьорен вероятно също идваше тук, ако не тази вечер, то друг път. Синът на Авасарала вероятно също би бил сред тях, ако нещата се бяха развили другояче.
По средата на помещението имаше маси с вградени терминали за предаване на кодирана информация от хиляди различни източници. Изолиращи прегради пречеха дори на персонала да надзърта през раменете на администраторите от среден ранг, които си пиеха вечерята, докато работеха. А в дъното имаше сепарета с тъмни дървени маси, които я разпознаха още преди да е седнала. Ако някой с недостатъчно високо положение се отправеше натам, един дискретен младеж с безупречна прическа щеше да доприпка и да го поведе към друга маса, на друго място, при по-малко важните хора.