Войната на Калибан

Загуби съзнание за секунда. А може би и за по-дълго. Когато се съвзе, бе преметнат през рамото на Еймъс и бронята на едрия мъж се забиваше в тялото му. Вдигна глава и видя как въздушният шлюз се отдалечава бавно зад тях.

— Пусни ме — помоли Пракс.

— Не мога — отвърна Еймъс. — Капитанът каза…

Разнесе се тракане на автоматен огън. Еймъс остави Пракс на земята и приклекна над него, готов за стрелба.

— Какво е това, мамка му? — изруга той.

Пракс вдигна очи тъкмо навреме, за да види как пинкуотърецът бе покосен и от гърба му запръска кръв. Уендъл лежеше и отвръщаше на огъня иззад един остър ъгъл.

— Пропуснали сме някого — рече Холдън. — Или пък са повикали приятелите си.

— Не стреляйте — замоли се Пракс. — Ами ако е Мей? Ами ако я водят със себе си?

— Не я водят, докторе — каза Еймъс. — Стой долу.

Холдън крещеше и думите излитаха от устата му твърде бързо, за да ги разбере. Пракс не знаеше дали говори на Еймъс, на Уендъл, на останалата в кораба Наоми или на него. Можеше да е на всеки един от тях. Или на всичките. Иззад ъгъла се появиха четирима души с оръжия в ръце. Носеха същите комбинезони като другите. Единият имаше дълга черна коса и козя брадичка. Вторият беше жена с кожа с цвят на сметана. Двамата по средата можеха да са братя — имаха еднаква късо подстригана кафява коса и еднакви дълги носове.

Някъде отдясно на Пракс пушката се обади два пъти. И четиримата паднаха. Беше като в комедия. Осем крака едновременно литнаха във въздуха. Четирима души, които Пракс не познаваше, които никога не бе срещал, просто паднаха. Те просто паднаха. И той знаеше, че никога няма да станат.

— Уендъл — каза Холдън. — Докладвай.

— Кодел е мъртъв — съобщи Уендъл. Не звучеше натъжен. Гласът му бе съвсем безизразен. — Мисля, че си счупих китката. Някой знае ли откъде се появиха тези?

— Не — отвърна Холдън. — Но нека да не предполагаме, че са сами.

Върнаха се по пътя, по който бяха дошли, през дългите, широки коридори. Покрай труповете на мъже и жени, които не бяха убили, но въпреки това сега бяха мъртви. Пракс не се опита да сдържи сълзите си. Нямаше смисъл. Ако можеше да продължава да движи краката си, да ги поставя един пред друг, това му стигаше.

Стигнаха до окървавената яма след няколко минути, или след час, или след седмица. Пракс не можеше да каже и всички тези възможности му се виждаха еднакво вероятни. Разкъсаните тела воняха, разплисканата кръв се съсирваше в желе от касис, отворените вътрешности освобождаваха колонии бактерии, които обикновено бяха държани в тялото. На пътеката горе стоеше жена. Как ѝ беше името? Пола. Точно така.

— Защо не си на поста си? — сопна ѝ се Уендъл, когато я видя.

— Гътри ме повика на помощ. Каза, че е ранен и всеки момент ще загуби съзнание. Донесох му малко адреналин и обезболяващи.

— Хубаво си направила — рече Уендъл.

— Ами Учи и Кодел?

— Не оцеляха — отвърна той.

Жената кимна, но Пракс видя нещо да преминава през очите ѝ. Всеки тук губеше някого. Неговата трагедия беше само една сред десетки. Стотици. Хиляди. Докато лавинообразният ефект утихнеше, щяха да станат милиони. Когато смъртта бе толкова повсеместна, преставаше да има значение. Той се облегна на азотната вана, стиснал главата си с ръце. Беше толкова близо. Толкова близо…