Ключът на Лъжеца
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Войната на Червената кралица #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ключът на Лъжеца». Краткое содержание книги:
Продължихме през все по-ненормална земя, през дива пустош, където редките дървета протягаха косо нокти към небето, наклонени от северния вятър. Все по-често от почвата стърчаха камъни. Тъмни парчета базалт, които изглеждаха сякаш са изригнали от скалната основа, но сигурно са били изправени от хора. На места цели полета от такива камъни стояха в редици, точещи се в далечината, в посока към Колелото. Не ми бяха останали сили да се дивя на това. По-късно подминахме черни късове вулканично стъкло, някои по-високи от човек, остри като мечовете, които древните хора са правили от този материал. Видях лицето си отразено в лъскави обсидианови повърхности, изкривено сякаш се дави в ужас вътре в камъка — и не погледнах повече. Още по-нататък обсидианът растеше в криви, остри като бръснач дървета.
По-близо до Колелото скалите придобиха смущаващо човешки форми, с размери вариращи от колкото човешка глава до по-големи от палатите на баща ми. Опитах се да не гледам лицата им или какво си правят една на друга.
Докато вървяхме, сегиз-тогиз хвърлях поглед към Снори — опитвах се да преценя каква власт придобива над него Баракел с приближаването ни към Колелото. На няколко пъти го хванах да мята скришни погледи към мен, което само потвърди подозренията ми.
На едно място попаднахме на кръг от обсидианови късове, остри като нож, всичките по-високи и от Снори и насочени, макар и косо, към небето — сякаш някаква огромна сила в центъра на кръга ги беше избутала навън. На петдесет разкрача от всички страни растителността беше изпепелена и се виждаше само почерняла земя с някое овъглено пиреново стъбло тук-там. Нещо сребристо блестеше в центъра. Въпреки нуждата да бързаме Кара ни насочи към кръга.
— Какво е това? — Снори зададе въпроса към гърба на Кара, докато тя се приближаваше към изправените камъни. Изглеждаше сякаш слабо сияещи перли опасваха черната земя в кръга и образуваха грубо очертание на някаква експлозия вътре. Кара мина между два от късовете и влезе в кръга. Клекна и застърга с ножа си изгорената почва. Сиянието около нея като че ли се усили. След момент тя се изправи. Държеше нещо блестящо, което правеше пръстите ѝ да изглеждат като тъмни клечки.
Когато дойде при нас, видях, че това, което държи, не е нито сребро, нито перла.
— Орикалкум. — Тя махна едната си ръка. В дланта на другата лежеше топка метал с големината на юмрук. Повърхността ѝ блестеше, озарена от собствена сребриста светлина, но нашарена с цветни ивици като масло по вода, които преливаха една в друга в бавен танц, смесваха се и се разделяха.
— Това ще ни помогне ли да се бием срещу хардасите? — попита Снори.
— Не. — Кара ни поведе напред. — Вземи го, Тутугу.
Тутугу взе топката. Светлината в нея моментално угасна и тя стана просто лъскав метал, като гигантска капка живак.
— В онзи кръг много отдавна е действала магия. — Кара взе отново топката и светлината се върна. — На такива места орикалкумът изтича в света, макар че никога не съм чувала да са го намирали в такива количества. Скилфар има едно парченце. — Показа с палец и показалец колко е малко, колкото грахово зърно. — Едната му употреба е да оценява потенциала на бъдеща вьолва. Не показва нищо за мъдростта, но красноречиво говори за магическите ѝ наклонности. Това сияние е моят потенциал. Обучението и мъдростта ще ми помогнат да го използвам пълноценно, също както някой воин превръща силата си в умение.
— А когато Скилфар ти го подаде? — попита Снори.
Кара поклати глава.
— Каза ми да го взема от една купичка на полица в пещерата ѝ. Макар че седмици по-късно я видях да минава под тази полица и сиянието от купичката беше по-ярко, отколкото като го държах в ръка. — Тя го протегна към Снори. — Опитай.
Снори посегна към него, без да забавя крачка, и тя пусна орикалкума в дланта му. Той моментално грейна отвътре, толкова ярко, че ме накара да извърна очи.
— Топъл е! — Снори побърза да ѝ го върне.
— Интересно. — Кара не изглеждаше разочарована, че са я надминали. — Разбирам защо Мълчаливата сестра те е избрала. Джал, опитай и ти. — Протегна топката към мен.
— До гуша ми дойде от езически фокуси. — Пъхнах ръце под мишниците си. — Последния път, като направихме нещо подобно, ме намушкаха. — Честно казано, просто не исках да изляза по-мъжделив от нея. Тутугу може да изглеждаше доволен, че не е изтръгнал никакъв блясък от метала — но един принц никога не бива да се излага. Особено пред жената, която се надява да впечатли. Я, това върху лицето на Снори не беше ли усмивка, след като ме е засенчил за пореден път? Аслауг ми беше казала, че севернякът се опитва да се наложи над мен, и сега в дъното на ума ми се надигнаха шепоти, които го потвърждаваха. За миг си помислих какво ли щеше да стане, ако Червените викинги го бяха убили. Това наистина ли щеше да е толкова зле?