Смъртта като изкуство
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Настя Каменская #30
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 978-954-26-1391-6
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Криминальные детективы
Электронная книга - «Смъртта като изкуство». Краткое содержание книги:
Просто вие не знаете какво нещо е театърът. По света има сложни машини, но театърът е най-сложната… М. Булгаков, „Театрален роман“
— Откъде, откъде?
— От протестното течение — старателно повтори Ева.
— А кой е баща ви, извинете?
— Той е доктор на науките, занимава се със социология. „Е, слава богу — с усмивка си помисли Настя, — олекна ми. Помислих си, че съвсем съм изгубила нюха си за хората.“
— И защо баща ви говори така за дъщерята на Лев Алексеевич? Между другото, как се казва тя?
— Ксюша. Уф, такава мърла е — просто ужас! Косата й — избръсната на слепоочията, по главата й — някаква безумна коса, и то изрусена до бяло, и навсякъде, където се сетите, пиърсинги — и на носа, и на веждата, и явно и на езика, защото фъфли. Не разбирам на кого какво доказва с този си вид? А пък дрехите й — да се хванеш за главата.
— Ксюша често ли идва при баща си?
— Редовно — позасмя се Ева. — Веднъж на две седмици — определено, а понякога и по-често. Напоследък с нея започна да идва и гаджето й, но разбира се, не влизаше в кабинета при Лев Алексеевич, чакаше в приемната. Един такъв отвратителен, с мътни очи, целият някак нечистоплътен. Б-р-р-р!
— Защо Ксюша толкова редовно е идвала при баща си? — поинтересува се Антон. — Сигурно да се виждат? Доколкото чух, не живеели заедно.
— Да, бе, да се виждат! — изкиска се момичето. — Такива мърли за никого не се затъжват и не ходят при хората просто да се видят с тях. Мисля, че идваше за пари.
— Защо мислите така?
— Веднъж видях как Лев Алексеевич си извади портфейла и й даде, тъкмо бях влязла с един спешен документ. Обикновено не присъствам на срещите им, само този път… Но мисля, че така е ставало винаги, защото щерката всеки път влизаше в кабинета с напрегната физиономия, с едни тревожни очи, а излизаше грейнала, гаджето я поглеждаше въпросително, а тя му отговаряше с жест, сиреч: „Всичко е тип-топ!“.
— Разбира се, вие не знаете името на младежа?
— Защо, чух как тая мърла го нарече Боб. Само че не разбрах как се казва всъщност, нали не може наистина да са го кръстили Боби?
— Да — съгласи се Настя, задавена от смях.
Тази простодушна очарователна глупачка можеше да повиши настроението на всекиго. Между другото, май си падаше по директора Бережной. Интересно, дали Антон е забелязал това, или на Настя просто й се бе сторило? Сега ще проверим.
— Ева, ще ви затрудни ли да се свържете с Бережной, помолихме го да се обади на всички хора от пропуска и на охранителите, за да се съберат.
— Да, разбира се! — Ева моментално скочи и изхвърча в приемната.
Настя улови погледа на Антон и разбра, че са си помислили едно и също. От приемната долиташе чуруликащият глас на момичето и в него звучаха толкова нежни нотки, че бе невъзможно да сгреши човек. Настя изпита към нея искрено съчувствие. Горкичката! Нито да кокетира, нито да флиртува, нито да хвърли многозначителен поглед — нищо не може под бдителното око на приятеля на баща й, който освен всичко друго обича да се прави на строг господар. Не беше чудно, че Ева бе харесала Владимир Игоревич Бережной, този красив, обаятелен и елегантен мъж на хубава средна възраст.
След минута-две Ева отново се показа на прага на кабинета.
— Владимир Игоревич каза, че всички, които сте помолили да събере, ще дойдат до трийсет-четирийсет минути. Портиерките живеят в съседни блокове, не е проблем да дойдат, но с частните охранители е по-трудно. Обаче Владимир Игоревич каза, че е решил проблема и е организирал всичко. Владимир Игоревич…
Беше очевидно, че дори самото произнасяне на името на Бережной хвърля момичето в трепет и го разнежва. Виж ти, здравата е хлътнала!
Добре, щом имат цял половин час, тя може да се обади на Зарубин.
— Антоне, вие ли ще се свържете със Сергей Кузмич, или аз да му звънна?
— За какво да говорим? — учуди се Антон.
— За дъщерята на Богомолов и нейното мърляво гадже с мътните очи. Обрисуваха ни типичен портрет на наркоман, който се е лепнал за момиче от добро семейство и скубе от него пари, а тя е влюбена до такава степен, че нищо не забелязва и не разбира. И ако един прекрасен ден Богомолов е отказал да дава пари, това като нищо може да е пробудило яростта на младежа. Между другото, и на дъщерята.
— Мислите ли? — усъмни се Сташис. — Защото според показанията на съпругата не са взели нищо от Богомолов, всички вещи са си били на мястото — и портфейлът, и часовникът. Ако нападателят е бил приятелят на дъщерята, той непременно е щял да вземе нещо ценно, иначе нападението губи смисъла си, нали парите му трябват за дозата.