Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]

— Гелое не знае, аз също. Някакво смущение, така каза. Буря е подходяща дума, защото си мисля за нещо като лошо време по Пътя на сънищата. Но какво я предизвиква може само да се гадае. А и гадаенето не е за нощно време, в тъмното. — Той стана. — Наспи се хубаво, приятелю Саймън.

— Лека нощ, Бинабик. — Тролът излезе и свирна на Куантака. Саймън полежа тихо още доста дълго — отброи двеста удара на сърцето си — и чак тогава се изхлузи изпод топлите завивки, за да вземе огледалото на Джирики.

Беше в дисагите. Бялата стрела също беше там, както и една тежка завързана с въже торба, която за миг го озадачи. Той я претегли на ръка, после понечи да развърже възела. И внезапно си спомни: Адиту му я беше дала на раздяла — каза, че вътре имало нещо, което Амерасу изпращала на Джосуа. За миг са зачуди дали да не я вземе и да я отвори на по-закътано място, но знаеше, че времето му е малко, Бинабик можеше да се върне по-рано от очакваното; по-добре щеше да е да го мъмрят за отсъствието му, отколкото да го спрат, преди да е успял да осъществи замисъла си. Саймън неохотно върна торбата в дисагите. Щеше да я предаде на принца, както беше обещал.

Забави се още малко да намери кесията с кремъка и огнивото и излезе от палатката в студената нощ.

Лунната светлина се процеждаше през облаците скъпернически, но беше достатъчна, за да намери пътя през върха на хълма. Малко хора се мяркаха из палатковия град по някакви работи и нито един не го спря, така че той бързо мина през Нови Гадринсет и стигна централните развалини на Сесуад'ра.

Обсерваторията беше пуста. Саймън се вмъкна в потъналата в дълбок мрак зала и намери остатъците от огъня, който бе запалила Гелое. Пепелта беше още топла. Той добави няколко трески, които лежаха край въглените, после ги поръси с шепа дървени стърготини от кесийката си и заудря огнивото и кремъка, докато успя да получи искра. Тя угасна, преди да успее да я раздуха, затова той старателно повтори процедурата, като тихо ругаеше. Най-после малкият огън пламна.

Рамката на огледалото на Джирики бе топла на пипане, но отразяващата повърхност, когато я долепи до бузата си, беше студена като лед. Той я задуха, както бе раздухвал огъня, след това вдигна огледалото пред лицето си.

Белегът му бе позагубил възпалеността си. Сега беше червено-бяла линия, която лъкатушеше от окото към челюстта му. Помисли си, че му придава донякъде вид на воин — изглеждаше като човек, който се е борил за нещо правилно и почетно. Снежнобелият кичур в косата му също му придаваше оттенък на зрелост. Брадата му, която просто не можеше да не разрошва с пръсти, докато се взираше в отражението си, го правеше да изглежда ако не като рицар, поне повече като младеж, отколкото като момче. Запита се какво ли би си помислила Мириамел, ако можеше да го види сега.

Може би скоро щеше да разбере.

Той наклони малко огледалото, така че светлината от огъня да освети само половината от лицето му и да остави останалата в червеникаво обагрената сянка. Замисли се съсредоточено върху това, което Гелое беше казала за Обсерваторията — как някога била място, където ситите се виждали и разговаряли през големи разстояния. Опита се да нахлузи върху себе си древността и тишината на сградата като похлупак. Веднъж вече бе открил Мириамел в това огледало. Защо не и сега, на това могъщо място?