Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]

Саймън се беше вторачил в танцуващия пламък.

— А какво става с Краля на бурите?

Джосуа се уви по-плътно в наметалото си.

— Не знам — този въпрос е твърде огромен. Трябва да се придържаме към нещата, които можем да разберем. — Той вдигна ръка към спящия палатков град. — Има невинни, които трябва да бъдат защитени. Сега ти си рицар, Саймън. Това е твоя задача, произтичаща от клетвата ти.

— Знам, принц Джосуа.

По-възрастният мъж помълча известно време.

— А аз трябва да мисля и за собственото си дете. — Мрачната му усмивка беше почти незабележима в блясъка на лампата. — Надявам се да е момиче.

— Така ли?

— Някога, когато бях по-млад, се надявах, че първородното ми дете ще е момче. — Джосуа вдигна поглед към звездите. — Мечтаех за син, който ще обича учението и справедливостта, но няма да притежава нито един от недостатъците ми. — Той поклати глава. — Но сега се надявам детето ни да е момиче. Ако ние загинем, а то оживее, ако е син, ще го преследват вечно. Елиас няма да го остави жив. А ако някак ни се удаде да спечелим… — Той замълча.

— Какво?

— Ако някак ни се удаде да спечелим и аз седна на трона на баща си, един ден ще трябва да изпратя сина си да извърши нещо, което аз не мога да направя — нещо опасно и славно. Така стоят нещата с кралете и техните синове. И вече никога няма да мога да заспя, ще се страхувам от вестта, че е убит. — Той въздъхна. — Това е лошото във властването и кралството, Саймън. Това са живи, дишащи хора, с които един принц си играе на държавност. Изпращам теб, Бинабик и други с опасни задачи — теб, който си почти дете. Не, знам, че вече си млад мъж — кой те посвети в рицарство в края на краищата? Но това не облекчава угризенията ми. С милостта на Ейдон ти оживя след моята намеса в живота ти, но спътниците ти не можаха.

Саймън се поколеба, после каза:

— Но като си жена ни най-малко не се спасяваш от капаните на войната, принц Джосуа. Помисли си за Мириамел. За жена си, лейди Воршева.

Джосуа бавно кимна.

— Прав си. А сега ще има нови битки, нова война и още безпомощни същества ще загинат. — След кратко замисляне той стреснато вдигна поглед. — Елисия, Майко Божия, това е чудесно лекарство за хора, страдащи от кошмари! — Той се усмихна засрамено. — Бинабик направо ще ме цапардоса за това — да му отмъкна повереника и да му говоря за смърт и нещастия! — Той обви с ръка раменете на Саймън за миг, после стана. — Ще те заведа в палатката ти. Вятърът става свиреп.

Принцът се наведе, за да вземе лампата, Саймън гледаше фините му черти и изпитваше мъчителна обич към него — обич, примесена със състрадание, и се питаше дали всички рицари изпитват подобни чувства към своите повелители. Дали собственият му баща Ейлференд щеше да е твърд, но добър като Джосуа, ако беше жив? Щяха ли да си говорят с него за подобни неща?

И по-важно от всичко, мислеше си Саймън, докато вървяха през разлюляната трева — дали Ейлференд би се гордял със своя син?