Повелител на сенките [bg]

Измъкнаха се през задната врата и поеха по пътя към брега, като внимаваха да не се натъкнат на нощния патрул. Ливи обясни шепнешком на Кит, че Тай държи в шепата си шнола, която Зара беше оставила върху една маса: шнолата действала като нещо като сигнален огън, който ги водел в нейната посока. Тя като че ли беше отишла на плажа и бе поела по пясъка. Ливи посочи следите от стъпките й, които приливът вече отмиваше.

— Възможно е да е бил някой мундан — подхвърли Кит, просто от любов към спора.

— Последвал съвсем същия път? — отвърна Ливи. — Виж, та ние дори вървим на зигзаг там, където го е сторила и тя.

Кит нямаше какво да възрази, така че се съсредоточи върху това да не изостава от Тай, който почти хвърчеше през дюните и камъните, и неравните скали, осейващи все повече брега, колкото по на север отиваха. Изкатери се по една плашещо висока каменна стена, осеяна с вдлъбнатини, и се спусна от другата страна. Когато го последва, Кит се препъна и едва не се пльосна по очи в пясъка.

Успя да си възвърне равновесието и изпита облекчение. Не беше сигурен пред кого по-малко искаше да се изложи — пред Ливи или пред Тай. Май беше поравно.

— Ей там — прошепна Тай и посочи тъмна дупка, зейнала в канарата, която разделяше плажа от магистралата. Купчини натрошени скали бяха изпопадали в океана и вълните се разбиваха в тях, хвърляйки облаци сребристобяла пяна високо във въздуха.

Пясъкът бе отстъпил място на скалист риф и те си запроправяха внимателно път през него. Тай се наведе да разгледа нещо във водата и миг по-късно се изправи с усмивка и с морска звезда в ръка.

— Тай — заяви Ливи. — Върни я обратно, освен ако не възнамеряваш да замериш Зара с нея.

— Би било похабяване на съвсем добра морска звезда — измърмори Кит и Тай се засмя.

Соленият въздух беше оплел съвършено правата му черна коса, очите му грееха като лунната светлина върху водата. Кит просто го гледаше, неспособен да измисли още нещо находчиво, което да каже, докато Тай връщаше внимателно морската звезда във водата.

Стигнаха до входа на пещерата, без да спират повече заради фауната наоколо. Ливи влезе първа, следвана от Тай и Кит. Кит спря за миг, когато непрогледният мрак на пещерата го обгърна.

— Нищо не виждам — каза, мъчейки се да потисне надигащата се в гърдите му паника. Мразеше непрогледния мрак, но пък кой не го мразеше?

Около него лумна светлина, като появила се внезапно падаща звезда. Руническият камък в ръката на Тай.

— Искаш ли руна за нощно виждане? — предложи Ливи с ръка върху стилито си.

Кит поклати глава.

— Никакви руни.

Не беше сигурен защо се дърпа толкова. Та нали от иратцето не го беше заболяло. Просто това му се струваше последното препятствие, последното признание, че наистина е ловец на сенки, не просто момче, в чиито вени течеше нефилимска кръв и което бе решило да поостане в Института, докато измисли по-добър план.

Какъвто и да беше този план. Кит опита да не се замисля твърде много над това, докато навлизаха все по-дълбоко в тунелите.