Повелител на сенките [bg]

Беше меко и сиво, тънка покривка, която обикновено лежеше в долната част на леглото му. Ема с усилие потисна спомените за това как се събужда със същата тази завивка, омотана в краката й, как се прозява и се протяга на слънчевата светлина в стаята на Джулиън.

— Благодаря — прошепна и се пъхна под одеялото.

Тревата беше влажна от росата. Джулиън все така я гледаше, отпуснал ръка върху сгъвката на лакътя си.

— Джулс — прошепна Ема. — Ако магическата ни светлина не действа и серафимските ками не действат, и руните не действат… какво означава това?

Гласът му звучеше уморено.

— Докато минавахме през един от градовете, надзърнах в една странноприемница и видях ангелска руна, която някой бе надраскал на стената. Беше опръскана с кръв… изчегъртана и обезобразена. Не знам какво се е случило тук след Студения мир, но знам, че те ни ненавиждат.

— Мислиш ли, че медальонът на Кристина все още действа?

— Според мен единствено нефилимската магия е блокирана — отвърна Джулиън. — Медальонът на Кристина е елфически дар. Би трябвало да е наред.

Ема кимна.

— Лека нощ, Джулс — прошепна тя.

По устните му пробяга усмивка.

— Вече е сутрин, Ема.

Тя не каза нищо повече, просто затвори очи… но не съвсем, така че все още го виждаше. Не беше спала близо до него от онзи ужасен ден, в който Джем й беше разказал за парабатаите и тяхното проклятие, и до този миг не си бе давала сметка колко много й беше липсвало това. Беше изтощена, умората се процеждаше от костите й и попиваше в земята под нея, докато скованото й от болка тяло се отпускаше. Забравила бе какво е да оставиш съзнанието да те напусне бавно, докато човекът, комуто имаш най-голямо доверие на света, лежи до теб. Дори тук, в Царството на феите, където ловците на сенки бяха ненавиждани, тя се чувстваше в по-голяма безопасност, отколкото сама в собствената си спалня, защото Джулс беше до нея, толкова близо, че ако протегнеше ръка, би могла да го докосне.

Само че не можеше да протегне ръка, разбира се. Не можеше да го докосне. И все пак, те дишаха заедно, съвсем близо един до друг, поемаха глътки от един и същи въздух, докато съзнанието й се пръскаше на късчета и Ема потъваше във въртопите на съня, а образът на Джулиън в светлината на зората я последва в сънищата й.