Диамантен меч, дървен меч [bg]

Долната челюст на мъртвеца потрепна.

- Коя си ти, Призоваваща? - Гласът бе глух, шепнещ и не можеше да се определи откъде точно идва: от разчекната уста, изпод земята или от горе.

- Какво ти е нужно от мен? Спри болката в разсечените ми меса! Мъртвите не те заплашват!

Тави знаеше, че всичко това е нагла лъжа. Мъртвите умееха да отмъщават! И не чувстваха болка. Ако тя се поддадеше и им се представеше с името си, щеше да подпише собствената си смъртна присъда. Некадърните некроманти се превръщаха във въпери. Разликата между тях и стихийно вампирясалите покойници бе в това, че вампирите не можеха да влизат в къщите или подслоните без покана. Въперите обаче бяха просто кръвожадни изроди. Надушеха ли следата - само огънят ги спираше. И то силният магически огън... Не всеки маг бе способен да отрази такова нападение.

Затова Тави пренебрегна въпроса и запита сурово и безпощадно, с променен до писък глас:

- Отговори ми веднага! Кой е твоят убиец? Отговорът първо дойде от блатата - вледеняващ душата вой.

Свиреп и луд. Дори кръвта на вълшебницата изстиваше в жилите й от този заканителен звук.

- Не знам - бавно и клокочещо отвърна мъртвият. Сърцето в отворените гърди конвулсивно запулсира. Могъщото заклинание го принуждаваше да говори... ала паметта на убития се бе оказала празна!

Тави се вцепени. Това бе невероятно! Мъртвецът винаги можеше да каже кой е отнел живота му. Но сама усещаше, че спомените му някак се бяха разтворили в небитието - напук на уроците, които й бяха преподавали вълшебниците на Волните, напук на маговете на Дъгата, напук на древните магически книги...

Върху обезобразените устни на трупа закипя кървава пяна. Ръцете и краката на покойника бяха приковани към земята с колчета, укрепени със заклинания. Въпреки това обаче тялото започна да се гърчи в опит да се освободи. Кан-Торог видя как колчетата излизат на тласъци от калната почва и по челото му избиха капки пот.

Тави прехапа устни, извади жертвения нож и гръмко занарежда формулите за Повеляване. Този вид магия бе силно зависим от произнасянето на обредните заклинания. Ножът трябваше да сочи право в небето. Изричайки словата на магията обаче, девойката го обърна с острието надолу.

Мъртвият се огъна като дъга на лък, колчетата едва се задържаха. Трупът с ръмжене се отпусна, ала крайниците му продължиха ситно да треперят.

- Кой те уби?! - извика Тави.

Мъртвият не отговори. Цялата му енергия, преминаваща през вълшебницата, отиваше в опити да се освободи. Плътта му изпиваше силите на некромантката.

Кан-Торог с нарастваща тревога гледаше Тави. Виждаше, че й прилошава. Ако загубеше и за секунда контрол...

- Тави! Престани! Остави го! Няма да го удържиш! Девойката трепереше. С немигащ взор се бе втренчила в очните ями на трупа. Кухините се пълнеха с кръв, а вътре плуваха съсирените остатъци от очите му.