Диамантен меч, дървен меч [bg]

ОСМА ГЛАВА

- Започва се - спокойно повтори Сидри. Дълбоко в очите на джуджето трепкаше пламък. - Гръб в гръб, Волни! Това е по-страшно от разните ви там чудовища. Джуджето държеше секирата си и се взираше в мрака, напрегнато като тетива на лък. Кан-Торог и Тави не различаваха нищо там, накъдето то гледаше. Нито пък наоколо.

Свещеникът се изправи и застана редом с Тави-Алия. Заговори, като че ли с усмивка - лицето му не се виждаше, а изцапаното расо едва се белееше:

- Напразно се страхувате. Всичко това са жалки напъни на Тъмата да ви отклони от истинния път. Бащата на Лъжите покварява не само сърца, но и пътеки извращава, а друмища отъпкани превръща в гибелни...

- Млъкни, хуманус, какви ги бълнуваш! - изръмжа Кан-Торог.

- Грешиш, сине мой - меко възрази човекът. - Знам какво говоря. Пътят ви е благословен от Спасителя. Коя от появилите се от мрака твар може да ви заплаши?

Отново отекна скръбно-зловещият вой - значително по-близо от преди малко. Гъгнещите извивки на провлечения вопъл се стоварваха върху пътниците, мачкаха ги, караха мозъка да кипва в черепите. Тави със стенание притисна лявата си, свободна от оръжие длан към слепоочието. Волният заскърца със зъби, а джуджето едва не изтърва секирата. Може би единствен свещеникът остана незасегнат. Във всеки случай гласът му не загуби отнесената си ведрина:

- Вяра, вяра и отново вяра, деца мои. Докато вярвате в могъществото на чудовищата, които според вас могат да ви навредят, вие сте в техен плен. Ала молитва, извираща право от сърцето, е способна да защити по-добре от мечове...

Мракът, или онова, което изглеждаше като мрак, нанесе удара си внезапно. Мъглата зад свещеника призрачно заискри едва забележимо, но достатъчно за разширените зеници. Сви се в огромно пипало, протегна се и обхвана главата на човека в бялото расо... Миг по-късно се отдръпна, а блещукането от сиво стана мораво.

Първа реагира Тави.

Не знаеше какво е това. Струваше й се, че изчадието е само сгъстен влажен студ.

Всеки поне начално обучен магьосник винаги имаше „под ръка" известно количество предварително изплетени бойни заклинания. Или вълшебен огън -любимата играчка на маговете -воини, или грижливо сътворено питомно чудовище само от нокти, зъби, рога и остри щипки. Тави имаше подобен арсенал „под ръка". Ала пред младата чародейка се бе възправило нещо, което бе премълчано във всички магически книги. Странната твар бе лишена не само от тяло (безплътни изчадия се срещаха често), но и от сърцевина изобщо. Същностен център, който би могъл да бъде напипан и поразен отсъстваше. Поне Тави не усещаше сърцето му. Мъглата се свиваше в усукани ръкави, а пластовете обикаляха островчето. Освен неочаквани пориви, вятърът донасяше и вледеняващите злобни звуци на гадината.

„То няма сърце, значи..."

Вълшебницата знаеше, че има само един избор - тя удари. Но не с огън, не с мълния, нито със свое чудовище. Тя халоса противника с безумие.

Дълго се бе трудила над това заклинание. Маговете на Волните й се присмиваха, приятелски я съветваха да не хаби напразни усилия, ала девойката упорито продължаваше да работи.